Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Колкото и да е невероятно, в годините на следването си той установи, че е заел известно положение в класа си. Разбра, че на него гледат като на доста романтична личност, учен, саможив човек, колос на ерудицията. Това го забавляваше, но тайно му беше и приятно – той започна да излиза, отначало по малко, а после по-задълго. Това го увлече. Пиеше – кротко и според установените норми. Говореше се, че ако не бе постъпил в колежа тъй млад, би могъл да "постигне изключителни успехи". През 1909-а, когато се дипломира, той беше едва на двадесет години.

После отново замина в чужбина – този път в Рим, където последователно си губеше времето с архитектура и живопис, захвана се да свири на цигулка и пишеше ужасни италиански сонети, вероятно размишленията на някакъв монах от тринадесети век върху радостите на изпълнения със съзерцание живот. Сред близките му приятели от Харвард се разчу, че е в Рим, и онези от тях, които същата година пътуваха в чужбина, го потърсиха и откриха заедно с него, в редица разходки на лунна светлина, много неща от града – по-стар от Ренесанса и всъщност дори от цялата република. Моури Ноубъл от Филаделфия например остана два месеца и двамата заедно осъзнаха особения чар на латинските жени и изпитаха приятното усещане да са млади и свободни сред една цивилизация, която бе свободна, но стара. Обадиха му се немалко познати на дядо му и ако той бе поискал, можеше да бъде persona grata [1] Добре приет (лат.). – Б. пр. в дипломатическите кръгове – всъщност той откриваше у себе си все по-голяма склонност към общителност, но дългите години на юношеството, прекарани в надменност и последвалата в резултат от това затвореност, все още определяха поведението му.

Върна се в Америка през 1912 година поради едно от внезапните заболявания на дядо му и след изключително уморителен разговор с вечно съвземащия се след болестта си старец, реши да отложи за след смъртта му идеята да живее постоянно в чужбина. След продължително търсене той си нае апартамент на Петдесет и втора улица и, както по всичко личеше, се установи там.

През 1913 година процесът на приспособяване на Антъни Печ към вселената бе към своя край. Физически той бе укрепнал в сравнение със студентските си години – все още беше твърде слаб, но раменете му се бяха разширили и мургавото му лице бе позагубило изплашения си вид от първата година в колежа. Привидно беше благонравен и спретнат, изцяло нов човек – приятелите му например заявиха, че никога не са виждали косата му разрошена. Носът му беше твърде остър, устата му бе едно от онези нещастни отражения на настроението, склонна да се спуска осезаемо в краищата в моменти на нещастие, но сините му очи бяха очарователни, независимо дали бяха оживени от интелигентност, или полупритворени като израз на меланхоличен хумор.

Въпреки че беше мъж, лишен от симетрия на чертите, което се считаше за основа на арийския идеал, някои хора все пак го смятаха за красив – нещо повече, той бе много чист, външно и в действителност, с онази особена чистота, извираща от красотата.

На Антъни се струваше, че Пето и Шесто авеню бяха подпорите на гигантска стълба, простираща се от Уошингтън Скуеър към Сентръл Парк. Пътуването на втория етаж на някой автобус от центъра към Петдесет и втора улица неизменно го караше да чувства, че се издига с последователни хващания на ръцете по редица от опасни стъпала, и когато автобусът, клатушкайки се, спреше на спирката на неговото стъпало, той почти с облекчение се спускаше по неразумните метални подпори на тротоара.

След това не му оставаше нищо друго, освен да извърви пеша цяла половин пресечка до Петдесет и втора улица, покрай редицата отегчителни къщи от кафеникав камък – и в един миг да се озове под високия таван на големия си вестибюл. Това напълно го задоволяваше. Тук в края на краищата започваше животът. Тук той спеше, закусваше, четеше и се забавляваше.

Самата къща беше от някакъв тъмен материал, построена в края на деветдесетте години на миналия век в отговор на непрекъснато нарастващото търсене на малки жилища, всеки етаж бе напълно ремонтиран и се даваше на отделни наематели. От всичките четири апартамента този на Антъни, който се намираше на втория етаж, бе най-приятен.

Вестибюлът беше с хубав висок таван и три големи прозореца, които откриваха приятна гледка надолу към Петдесет и втора улица. Мебелировката се разминаваше на косъм с всякакъв определен стил – липсваха ѝ скованост, старомодност, откритост и декадентство. Стаята не миришеше нито на дим, нито на тамян – беше висока и боядисана в бледосиньо. Имаше дълбок шезлонг от най-мека кафява кожа, около който като че витаеше сънливост. Висок японски параван, изобилстващ на геометрични мотиви с рибари и ловци в черно и златисто, образуваше ъглова ниша за широкото кресло, до което имаше лампион с оранжев абажур. Навътре в камината се виждаше опушен в мрачночерно щит, разделен на четири сектора.