Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Минавайки през трапезарията – твърде величествена, като се има предвид фактът, че Антъни само закусваше вкъщи – и продължавайки по сравнително дългия коридор, се стигаше до същността на апартамента – спалнята и банята на Антъни.

И двете бяха огромни. Под тавана на спалнята дори грамадното легло с балдахин изглеждаше едва среден размер. На пода имаше екзотична постелка от тъмночервено кадифе, в която босите му стъпала потъваха като в мъх. Банята му, за разлика от доста помпозния вид на спалнята, беше весела, светла, обитаема и дори леко закачлива. По стените бяха закачени фотографии в рамки на четири известни по това време актриси: Джулия Сандерсън в ролята на Слънчевото момиче, Ина Клер в "Квакерката", Били Бърк в "Пази се от боята, момиче" и Хейзъл Доун в "Дамата в розово". Между Били Бърк и Хейзъл Доун висеше една репродукция, представляваща обширна снежна пустош, озарена от студено и страховито слънце – което, според Антъни, символизираше студения душ.

Ваната, към която имаше истинска етажерка за книги, беше ниска и просторна. До нея бе вграден гардероб, натъпкан с бельо, достатъчно за трима мъже, и цяла колекция вратовръзки. И дума не можеше да става за някакво оскъдно килимче – вместо това постелката беше плътна като онази в спалнята, с чудна мекота, която като че ли масажираше мокрите му стъпала след излизане от ваната.

В края на краищата това беше стая, в която можеха да се направят чудеса – не бе трудно да се види, че именно тук Антъни се обличаше, оправяше безупречната си прическа, всъщност вършеше всичко, освен да спи и да се храни. Тази баня бе неговата гордост. Той чувстваше, че ако имаше любима, би закачил снимката ѝ точно срещу ваната, така че, потънал в успокоителните изпарения на горещата вода, да лежи, да я съзерцава и размишлява топло и чувствено върху нейната красота.

Апартаментът се поддържаше от един английски прислужник с рядко срещаното, почти театрално, но пък подходящо име Баундс [2] От bound (англ.) – граница, предел, връзка. – Б. пр. , чиито маниери бяха помрачени единствено от факта, че носеше мека яка [3] Имам ограничения, задръжки (прен.). – Б. пр. . Ако той беше Баундс само за Антъни, този дефект би бил лесно преодолим, но беше Баундс и за още двама господа, живеещи наблизо. От осем до единадесет часа сутрин той работеше при Антъни. Пристигаше с пощата и приготвяше закуската. В девет и половина издърпваше края на завивката на Антъни и изричаше няколко кратки думи – Антъни никога не си спомняше ясно какви са те и силно подозираше, че са неодобрителни. После поднасяше закуската на един поднос във вестибюла, оправяше леглото и след като попиташе с известна неприязън дали има още нещо, се оттегляше.

Сутрин, поне веднъж седмично, Антъни се срещаше със своя борсов посредник. Доходът му беше малко под седем хиляди лири годишно – лихвата от парите, които бе наследил от майка си. Дядо му, който никога не бе позволил на собствения си син кой знае какви разточителства в издръжката, прецени, че тази сума е достатъчна за нуждите на младия Антъни. Всяка Коледа той му изпращаше облигация за петстотин долара, която Антъни при първа възможност продаваше, тъй като винаги бе в известна степен притеснен за пари.

Посещенията при финансовия му посредник варираха от полусветски разговори до дискусии върху сигурността на осемпроцентовите инвестиции и Антъни винаги изпитваше удоволствие от тях. Голямата сграда на финансовия тръст определено го свързваше с големите пари, чието единомислие той уважаваше и като че ли го уверяваше, че също така е покровителстван, подобно на младо момиче, от по-възрастен наставник от йерархията на финансите. Тези забързани мъже му вдъхваха онова чувство на сигурност, което изпитваше, мислейки за парите на дядо си – дори нещо повече, тъй като те се явяваха донякъде като заем на поискване, даден от света на Адам Печ заради собствената му нравствена праведност, докато парите в центъра на града по-скоро сякаш бяха сграбчени и държани от абсолютно непобедими сили и изключителни прояви на волята. Освен това те изглеждаха по-ясно определени и изразени – пари.

Колкото повече Антъни се доближаваше към богатството си, толкова повече то му се струваше достатъчно. Някой златен ден, разбира се, той щеше да има милиони, но междувременно намираше raison d'etre [4] Смисъл на съществуването си (фр.). – Б. пр. в създаването на теоретични есета върху папите от Ренесанса. Това му напомняше за разговора с дядо му веднага след завръщането му от Рим.