Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

След представлението те се разделиха – Моури щеше да ходи на танци в "Шери", а Антъни – вкъщи, за да си легне.

Той бавно си проправи път през шумната вечерна навалица на Таймс Скуеър, на която старите автомобили и хилядното множество придаваха рядка красота и яркост, наподобяващи карнавал. Около него се въртяха лица, калейдоскоп от момичета, грозни, грозни като греха – твърде дебели или твърде мършави, но въпреки това се носеха по есенния въздух и топлият им страстен дъх обливаше нощта. "Тук, поради цялата си вулгарност, – помисли си той, – те са леко и едва доловимо загадъчни." Пое си внимателно дъх, поглъщайки с дробовете си миризмата на парфюм и цигари, която не му бе неприятна. Погледът му срещна очите на тъмнокоса млада красавица, която седеше сама в затворено такси. В полумрака очите ѝ подсказваха теменужена нощ и за миг той отново се развълнува от позабравените следобедни спомени.

Двама млади евреи минаха покрай него, говорейки шумно и проточвайки вратове насам-натам, за да хвърлят нелепо високомерни погледи. Бяха облечени в прекалено тесни костюми, които по това време вече излизаха от мода; обърнатите им яки бяха изрязани покрай адамовата ябълка; носеха сиви гети и сиви ръкавици обхващаха дръжките на бастуните им.

Покрай него премина и една зашеметена възрастна дама, носеща се, подобно на кошница с яйца, между двама мъже, които възбудено ѝ разказваха за чудесиите на Таймс Скуеър – обясняваха ги толкова бързо, че старата дама, опитвайки се да прояви непредубеден интерес, мяташе глава насам-натам, досущ като изсъхнала обелка от портокал, подхвърляна от вятъра. Антъни долови част от техния разговор:

– Ето го и "Астор", мамо!

– Виж! Виждаш ли старите автомобили...

– Ето там бяхме днес. Не, там беше!

– Боже милостиви! ...

– Би трябвало да се разтревожиш и да се изпариш като десет цента. – До слуха му стигна модният тази година израз, рязко изхвърчал откъм двамата мъже до него.

– И аз му казвам, аз казвам...

Мек шум на таксита наоколо и смях, смях – дрезгав кикот като грачене на гарван, безспирен и висок, а отдолу грохотът на метрото – и над всичко това блясък, примигване на светлини, подобни на перли – образуващи се и преобразуващи се на лъчисти снопове и кръгове, и чудовищни гротескни фигури, очертани удивително на фона на небето.

Той замислено се обърна към затишието, което се усещаше, подобно на тъмен вятър откъм страничната улица, мина покрай един ресторант, на чиито витрини дузина печени пилета се въртяха на автоматичен шиш. От вратата се носеше горещо тестено и розово ухание. От съседната дрогерия миришеше на лекарства, разлята газирана вода и приятни нотки откъм щанда с козметика; после следваше китайската пералня, все още отворена, изпускаща пара и задушна, миришеше на сгънато пране, леко пожълтяло. Всичко това го потискаше; той стигна до Шесто Авеню и когато спря пред магазина за цигари на ъгъла, усети, че започва да се чувства по-добре – магазинът за цигари беше жизнерадостен, от него се излъчваше човечност под формата на морскосиня мъгла, купуване на разкош...

Вече в апартамента си той изпуши последна цигара, скрит в мрака пред отворения прозорец. За пръв път от повече от година насам откри, че напълно се наслаждава на Ню Йорк. В това определено личеше някаква невероятна язвителност, някакво почти южняшко качество. Самотен град въпреки всичко. Той, който беше израснал сам, напоследък се бе научил да избягва самотата. През последните няколко месеца бе внимавал – в случай че останеше без ангажименти за вечерта, забързваше към някой от клубовете, за да си намери. О, тук имаше доста самота...

Цигарата му, чийто пушек ограждаше леките гънки на пердетата с ръбове от лека бяла мъгла, продължи да тлее, докато часовникът на "Света Ана" в долния край на улицата не удари един часа с претенциозна модна красота. Железницата, издигната над улицата, на няколко пресечки разстояние, издаваше звук като от биене на барабани – и ако се наведеше през прозореца си, той би могъл да види влака, подобен на сърдит орел, подаващ гърди иззад завоя. Това му напомни за един фантастичен роман, който бе чел напоследък – в него градове бяха бомбардирани от небесни влакове, и дори за момент си представи, че Уошингтън Скуеър е обявил война на Сентръл Парк и че това е заплаха откъм севера, вещаеща сражения и внезапна смърт. Но щом моментът отмина, илюзията избледня; съвсем слабо се долавяше биенето на барабаните – после като че се чу звук от орел, който снижаваше полета си някъде в далечината.