Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– Имам една братовчедка, живее в "Плаза". Забележително момиче. Можем да се качим да те запозная с нея. Тя живее там през зимата – поне напоследък – с майка си и баща си.

– Не знаех, че имаш братовчеди в Ню Йорк.

– Казва се Глория. Тя е оттам, откъдето съм и аз – Канзас Сити. Майка ѝ е практикуваща билфистка, а баща ѝ е доста мрачен, но съвършен джентълмен.

– Какво представляват? Литературен материал?

– Опитват се. Старецът непрекъснато ми разправя, че току-що е срещнал идеалния персонаж, подходящ за моя роман. След което ми разказва за някой свой идиотски приятел и заявява: "Ето, това е герой за теб! Защо не го опишеш? Всеки ще се заинтересува от него". Или пък ми разказва за Япония, или Париж, или някое друго известно място и пита: "Защо не напишеш нещо за това място? То е чудесно за място на действието!"

– А момичето? – попита Антъни небрежно. – Глория... Глория чия?

– Гилбърт. О, чувал си за нея – Глория Гилбърт. Ходи на танци в колежите – и разни такива неща.

– Името ми е познато.

– Добре изглежда... Всъщност е дяволски привлекателна.

Те стигнаха до Петдесета улица и завиха по посока на авенюто.

– По принцип не се интересувам от млади момичета – каза Антъни намръщено.

Това не беше чак толкова строго правило. Докато му се струваше, че средностатистическата дебютантка прекарва всеки момент от деня, обмисляйки и говорейки за това, което големият свят ѝ е подготвил за следващия час, то всяко момиче, което си изкарваше прехраната с красотата си, го интересуваше, и то безкрайно.

– Глория е дяволски хубава – няма капка мозък в главата си.

Антъни се изсмя едносрично.

– Искаш да кажеш, че тя не владее нито ред от условния език.

– Не.

– Дик, нали знаеш какво считаш ти за мозък при момичетата? Сериозни млади дами, които седят с теб в някой ъгъл и разсъждават сериозно за живота. Онзи тип момичета, които на шестнадесет са спорели със сериозно изражение за това дали целуването е правилно нещо, или не – и дали не е неморално първокурсниците да пият бира.

Ричард Керъмъл се обиди. Намръщеното му лице се нагъна като смачкан лист хартия.

– Не – започна той, но Антъни безмилостно го прекъсна:

– О, да – оня тип момичета, които сега седят в кафенетата и обсъждат последното скандинавско издание на Данте, попаднало им в превод на английски.

Дик се извърна към него и се видя, че се е умърлушил и цялото му изражение е някак странно. Въпросът му прозвуча почти като молба:

– Какво ви става на вас с Моури? Говорите така, като че аз съм някакво по-низше създание от вас.

Антъни бе объркан, но освен това му бе и студено, и малко неудобно, така че се измъкна, нападайки:

– Не мисля, че умът ти има особено значение, Дик.

– Разбира се, че има! – възкликна Дик ядовито. – Какво искаш да кажеш? Защо да няма значение?

– Може би знаеш прекалено много за перото си.

– Едва ли е възможно.

– Мога да си представя – настоя Антъни, – човек, който знае твърде много, за да е в състояние талантът му да го изрази. Като мен. Да предположим например, че съм по-мъдър от теб, но имам по-малко талант. Това би ме направило неразбираем. Ти, от друга страна, имаш достатъчно вода, за да напълниш ведрото, и достатъчно голямо ведро, което да побере водата.

– Въобще не схващам за какво ми говориш – оплака се Дик унило. Безкрайно слисан, той като че ли щеше да избухне в протести. Взираше се напрегнато в Антъни и оправдателно в минувачите, които го упрекваха с възмутени погледи.

– Просто исках да кажа, че талант като този на Уелс [9] Хърбърт Джордж Уелс (1866-1946) – английски писател. – Б. пр. би могъл да понесе интелекта на Спенсър [10] Едмънт Спенсър (1552-1599) – английски писател от епохата на Ренесанса. – Б. пр. . Но по-низш талант би могъл да бъде изящен само когато понася по-низши идеи. И колкото по-отблизо можеш да погледнеш едно нещо, толкова по-интересен можеш да бъдеш за него.

Дик се замисли, но не успя да прецени колко точно критичност се съдържаше в забележките на Антъни. Антъни продължи с онази лекота, която, изглежда, толкова често извираше от него, а тъмните му очи светеха върху слабото му лице. Брадичката му се надигна, гласът му се надигна, цялата му физическа същност се надигна:

– Да речем, че аз съм горд, здравомислещ и мъдър – подобно на атинянин сред гърците. Е, аз бих могъл да се проваля там, където по-второстепенен човек би успял. Той би могъл да подражава, би могъл да обожава, да изпадне във възторг, вероятно би могъл да прояви и творчество. Но този хипотетичен "аз" би бил твърде горд, за да подражава, твърде здравомислещ, за да изпада във възторг, и прекалено изтънчен, за да бъде утопист, прекалено гръцки, за да обожава каквото и да било.