Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Откъм Пето Авеню се разнасяше звън и непрестанно надуване на автомобилни клаксони, но на неговата улица бе тихо и той бе в безопасност от заплахите на живота, защото тук бяха неговата врата и дългият коридор, водещ към обетованата му спалня – сигурност, сигурност! Дъгообразните светлини в прозореца му сега наподобяваха луната, само че бяха по-ярки и по-красиви от нея.

Красотата, прераждаща се на всеки сто години, седеше в нещо като външна чакалня, през която препускаше поривист бял вятър и понякога някоя бездиханна забързана звезда. Звездите ѝ смигваха отблизо, когато преминаваха, а ветровете непрекъснато леко разбъркваха косите ѝ. Тя беше непостижима, тъй като у нея душата и духът бяха едно – красотата на тялото ѝ беше същността на душата ѝ. Тя беше това единство, което философите от векове насам търсеха. Седеше на открито в чакалнята на ветровете и звездите от сто години насам и на спокойствие съзерцаваше себе си, потънала в размисли.

Най-сетне тя разбра, че е дошло времето да се роди отново. С дълбока въздишка подхвана дълъг разговрр с един глас, носен от белия вятър, разговор, който продължи дълги часове и от който тук мога да предам само откъс.

КРАСОТАТА (с почти непомръдващи устни, извръщайки очи, както винаги, към себе си): Накъде ще замина сега?

ГЛАСЪТ: Към нова страна – земя, която никога не си виждала.

КРАСОТАТА ( капризно): Мразя да се вмъквам с взлом в тези нови цивилизации. За колко време този път?

ГЛАСЪТ: За петнадесет години.

КРАСОТАТА: И как се казва мястото?

ГЛАСЪТ: Това е най-разкошното място на земята – земя, чиито най-големи мъдреци едва ли са по-умни от най-глупавите; земя, където управниците имат ума на малки деца, а съдниците вярват в Дядо Коледа; където грозни жени властват над силни мъже...

КРАСОТАТА (с учудване): Какво?

ГЛАСЪТ ( силно потиснат): Да, гледката наистина е тъжна. Жени с отпуснати брадички и безформени носове посред бял ден казват: "Направи това!" и "Направи онова!" и всички мъже, дори и най-богатите, се подчиняват безропотно на жените си, за които високопарно казват "мисис еди-коя си" или "моята".

КРАСОТАТА: Но това не може да бъде истина! Мога да разбера, разбира се, да се подчиняват на жени с чар – но на дебели жени? На кокалести жени? На жени с мършави лица?

ГЛАСЪТ: Да, така е.

КРАСОТАТА: А аз? Какви са моите шансове?

ГЛАСЪТ: Чака те трънлив път, ако мога така да се изразя.

КРАСОТАТА ( след пауза, изпълнена с недоволно мрлчание ): А защо не в предишните страни, земите на гроздето и кротките мъже, или страните с кораби и морета?

ГЛАСЪТ: Очаква се те скоро да имат доста работа.

КРАСОТАТА: О!

ГЛАСЪТ: Животът ти на земята ще бъде, както винаги, промеждутъкът между два значими погледа в светското огледало.

КРАСОТАТА: И каква ще бъда? Разкажи ми?

ГЛАСЪТ: Отначало се смяташе, че този път ще се появиш като киноактриса, но в края на краищата това е неразумно. През петнадесетте си години ще бъдеш прикрита с маската на това, което се нарича "светско момиче".

КРАСОТАТА: Какво е то?

(Следва нов звук откъм вятъра, който за целта може да предадем като "ГЛАСЪТ се почесва по главата".)

ГЛАСЪТ ( най-после ): Това е нещо като мним аристократ.

КРАСОТАТА: Мним? Какво означава "мним"?

ГЛАСЪТ: Това ще разбереш на място. В страната, където отиваш, ще откриеш много неща, които са мними. А също и ще направиш много неща, които са мними.

КРАСОТАТА (спокойно): Звучи толкова плебейско.

ГЛАСЪТ: Не и наполовина, колкото е в действителност. През тези петнадесет години ще бъдеш известна като дете на рагтайма и джаза и девойка вамп. Ще танцуваш новите танци ни повече, ни по-малко изящно, отколкото си танцувала предишните.

КРАСОТАТА (шепнешком): Ще ми се плаща ли?

ГЛАСЪТ: Да, както обикновено – с любов.

КРАСОТАТА (с лек смях, който само мимолетно нарушава неподвижността на устните ѝ): А ще ми харесва ли да ме наричат "дете на джаза"?

ГЛАСЪТ (сдържано): Ще умираш за това...

(Тук разговорът свършва, като КРАСОТАТА все още седи тихо, звездите поспират в знак на възторжено признание, а вятърът, бял и поривист, развява косите ѝ.

Всичко това се случи седем години преди нощта, в която АНТЪНИ седеше до прозореца на апартамента си и слушаше мелодията на камбаните на "Света Ана".)

Месец по-късно свежият въздух обгърна Ню Йорк, довеждайки със себе си ноември, три значими футболни срещи и голямото пърхане на кожени палта по Пето Авеню. Той донесе и чувство на напрежение в града, както и на потиснато вълнение. Сега всяка сутрин с пощата на Антъни пристигаха покани. Три дузини първокласни добродетелни девици публично оповестяваха годността си, а едва ли не и конкретното си желание да родят деца на три дузини милионери. Пет дузини целомъдрени кандидатки от втория слой на обществото оповестяваха, че не само са в състояние, но таят и огромни неустрашими амбиции към първите три дузини младежи, които, разбира се, биваха канени на всяка от деветдесетте и шест забави – наред със семейните приятели, познати, съученици от колежа и запалени почитатели на съответната девойка. Но освен това имаше и трети слой от покрайнините на града, от предградията на Ню Йорк и Джърси, та чак до непримиримия Кънетикът и неприемливите части на Лонг Айлънд – и несъмнено граничещи един с друг слоеве чак до градските порти: еврейските девойки се появяваха в обществото на еврейските мъже и жени, от Ривърсайд до Бронкс, в очакване на някой изгряващ млад борсов посредник или бижутер, готов на религиозна еврейска сватба; ирландските момичета си позволяваха волността да хвърлят погледи към общността на младите тамански политици [6] Организация на Демократическата партия в Ню Йорк. – Б. пр. , благочестиви собственици на погребални бюра и поизраснали момчета от църковния хор.