Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– Добре – промърмори той.

Италия! Ако решението беше в тяхна полза, това означаваше Италия! Тази дума се бе превърнала в нещо като талисман за него. Там те щяха да забравят за всичко сиво и отчайващо. Щеше да се разхожда сред тълпи от красиви жени, опърпани просяци и строги босоноги монаси. Мисълта за италианките леко го развълнува – напомни му за сините канали на Венеция, за златистозелените хълмове на Фиезоле, за жени – жени, които се променяха, сменяха, превръщаха в други жени, изчезваха от живота му, но винаги оставаха красиви и млади.

Струваше му се обаче, че нещо трябва да се промени. Повечето болки и страдания в живота му бяха заради жени. Те го намираха за прекалено податлив на техните нежности и прищевки и унищожаваха у него онова, което застрашаваше безметежното им тържество.

Той се обърна и видя в огледалото своето отражение

– Изпито бледо лице, зачервени очи, отпусната фигура. Беше на тридесет и три години – а изглеждаше на четиридесет. Е, нещата може би щяха да се променят.

Звънецът на вратата рязко иззвъня и той застина, сякаш му бе нанесен удар. Съвзе се, отиде в коридора и отвори. Беше Дот.

Той влезе преди нея в стаята. Дрехите ѝ бяха доста опърпани. От потока изречения, с които тя го заля, успя да разбере само, че преди няколко дни прочела в един вестник за делото и взела адреса му от един чиновник в Апелационния съд. Обадила се в апартамента и някаква жена ѝ казала, че Антъни не е вкъщи.

Той стоеше и я гледаше с някакъв див ужас, а тя не млъкваше... Каза, че работела в някакъв магазин на Шесто Авеню. Живеела самотно. Доста време боледувала. Била дошла в Ню Йорк, за да го търси.

Беше ужасяващо сериозна. Виолетовите ѝ очи бяха зачервени от сълзи. Хълцаше тъй, сякаш всеки момент щеше да заридае.

Това беше. Тя не се била променила. Искала го. Ако не можела да го има, искала да умре.

– Трябва да си отидеш – каза той сериозно. – Достатъчно грижи си имам тъкмо сега, за да позволя и ти да се намесваш. Господи! Махни се!

– Но аз те обичам – изплака тя. – Искам те!

– Не ме интересува! – почти извика той. – Толкова страдания си ми причинила! Не ме е грижа!

– Удари ме! – замоли го тя безумно. – О, удари ме и аз ще целуна ръката, с която си ме ударил!

Гласът му внезапно се извиси.

– Ще те убия! – изкрещя той. – Ако не се махнеш, ще те убия! Ще те убия!

В погледа му се четеше лудост, но Дот стана и се приближи към него.

– Антъни! Антъни! ...

Той скръцна със зъби и се отдръпна, сякаш за да се засили и да се нахвърли върху нея. После промени намерението си и се огледа из стаята.

– Ще те убия! – мърмореше като на себе си, при това дишайки тежко и задъхано. – Ще те убия!

Най-сетне тя се стресна, срещна безумния му поглед и отстъпи към вратата. Антъни оглежда известно време помещението и най-сетне намери онова, което търсеше – здрав дъбов стол, поставен до масата. С почти неразбираеми звуци той грабна стола, издигна го над главата си и насочи цялата си сила срещу бялото лице в отсрещния ъгъл... после върху него се спусна дълбок и непроницаем мрак, при което лудост и гняв се смесиха – и светът се затвори пред очите му...

В пет часа Глория и Дик се върнаха и го извикаха по име. Никой не отговори. Те влязоха в стаята и видяха счупен до вратата стол. Всичко бе в безпорядък. Въздухът ухаеше на сладникав евтин парфюм.

Откриха Антъни седнал на пода на спалнята си насред едно слънчево петно. Пред него бяха разтворени три дебели класьора с пощенски марки, а самият той бе извадил отвътре марките и беше заровил ръце в тях. Погледна Глория и Дик и им махна, като че да ги отпрати.

– Антъни! – извика Глория. – Спечелихме! Съдът реши в наша полза.

– Не влизайте – каза той. – Не виждате ли, че ги подреждам. Ще ги смачкате. Всичко ще объркате.

– Какво правиш? – попита Дик объркано. – Припомняш си детството? Не разбираш ли, че делото се реши във ваша полза? Сега имате тридесет милиона.

Антъни го погледна с укор.

– Затвори вратата на излизане! – Той говореше като нахално дете.

Глория се взря в него ужасена.

– Антъни! – извика тя. – Какво има? Какво става? Защо не дойде? Какво се е случило?

– Слушайте – каза Антъни тихо, – махайте се и двамата... Веднага... И двамата... Или ще кажа на дядо.

Той вдигна ръката си, пълна с марки и ги пусна. Те се разпиляха върху него като есенни листа – многоцветни, пъстри, искрящи на слънчевите лъчи: марки от Англия и Еквадор, от Венецуела и Испания... и от Италия...