Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Беше масивният портиер. Пред вратата на заведението бе спряло едно такси, от което слизаха нови посетители.

– Разкарай се! Иначе ще те изритам.

– Ето... Аз ще го взема.

Това бе друг глас. На Антъни се стори, че е по-толерантен, по-благоразположен от първия. Усети как нечии ръце го подхващат и го влачат по улицата, а после го подпират до входа на някакъв магазин.

– Много съм ви задължен – измърмори Антъни тихо.

– Стой тук и ще ти мине. Добре са те подредили. И един зъб са ти избили.

Антъни опипа с език мястото и усети непривична празнота.

– Ще ти помогна да се прибереш, приятел. Къде живееш? Ще ти спра такси.

– Спрете ми такси! – изкомандва Антъни, понечвайки инстинктивно да бръкне в джоба си за пари.

Едно такси спря и непознатият самарянин помогна на Антъни да се навре в него. Виждайки обаче, че той едва ли ще може да седи на седалката, каза:

– Слушай, приятел, ти май наистина си зле. Ще дойде с теб да ти помогна. Къде живееш?

С известна неохота Антъни даде адреса си. Таксито потегли, той подпря глава върху рамото на мъжа и изпадна в унес. Когато се събуди, човекът го бе подпрял на входа на жилището му на Клермънт Авеню.

– Можеш ли да вървиш?

– Да... донякъде... По-добре да не идваш с мен. – Той отново пребърка безцелно джобовете си. – Боя се, че нямам пари.

– Какво?

– Нямам пукнат цент.

– Каакво? Нали каза, че ще платиш сметката?

– Всъщност – поправи го Антъни – през цялото време говореше ти. Но ако наминеш утре...

В този миг шофьорът на таксито подаде глава през прозореца.

– Зарежи го, не виждаш ли. Едва ли щяха да го изхвърлят, ако имаше пари.

В отговор юмрукът на самарянина се сви и нанесе на Антъни такъв удар, че той се опомни свит на топка върху стъпалата отвън. Всичко наоколо кръжеше...

Последва нов унес, а когато се пробуди и от него, Антъни осъзна, че бе станало много студено. Опита да се раздвижи, но мускулите му не се подчиняваха. Опита да разбере колко е часът, но когато потърси часовника си, установи, че джобът му е празен. Устните му неволно промълвиха:

– Каква нощ!

Странно, но той беше почти трезвен. Без да движи главата си, видя луната, която се бе закотвила насред небето, а от светлината ѝ Клермънт Авеню приличаше на огромна бездна. Ушите на Антъни бучаха. Той бърбореше несвързано. Внезапно в някакво задно кътче на съзнанието му проблесна сцената в "Боул Мич" и той не усети как от устните му се разнесе невероятен звук. Ироничният смях, който се промъкна през наранените му и кървящи устни, извираше от дълбините на окаяната му душа.

Три седмици по-късно делото бе разгледано. Привидно безспирната машина на бюрокрацията, която в продължение на четири и половина години бе въртяла своите многобройни колелца, най-после бе спряла. Една сутрин през март Антъни се събуди с мисълта, че този следобед ще се разбере решението на съда. Стана и започна да се облича. Изпитваше някакво безкрайно безпокойство, което бе примесено с неоправдан от нищо оптимизъм за изхода от делото.

Той си наля чаша уиски и влезе в спалнята на Глория, където тя отдавна вече лежеше будна. През последната седмица бе болна и повечето време прекарваше в леглото, опитвайки да се самоокуражава.

– Добро утро – измърмори тя. Очите ѝ изглеждаха необичайно големи и тъмни.

– Как си? – попита той. – По-добре ли си днес?

– Да.

– Искаш ли следобед да дойдеш с мен в съда?

Тя кимна.

– Да. Дик каза, че ако времето е хубаво, ще дойде с колата си и ще ме заведе на разходка в Сентръл Парк. Виж колко е слънчево.

Антъни погледна през прозореца съвсем механично, после седна на леглото.

– Господи, колко съм неспокоен.

– Не сядай тук, моля те.

– Защо?

– Миришеш на уиски. Не мога да го понеса.

Той стана и излезе от стаята. Малко по-късно тя го помоли да ѝ купи нещо за ядене. Той отиде до деликатесния магазин, откъдето ѝ донесе пиле и картофена салата.

В два часа дойде Ричард Керъмъл и изведе Глория на разходка.

– Много любезно от твоя страна – каза тя.

– О, няма нищо – отговори той.

Но той не мислеше така и това бе странно. На много хора в живота си Ричард Керъмъл бе прощавал много неща. Но имаше едно нещо, което той никога нямаше да прости на Глория. Веднъж тя бе признала, че никога няма да прочете книгата му.

Ричард Керъмъл помнеше това... Помнеше го вече седем години.

– Кога ще се върнеш? – попита я Антъни.

– Няма да се връщам – отвърна тя. – Ще се срещнем направо в съда в четири часа.