Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– О, ами да продадем още една облигация – предложи Глория.

Той се изсмя саркастично.

– Да, това е най-лесното. Но те вече са толкова недоходоносни, че всеки път, когато продаваме облигация, губим почти половината от номиналната ѝ стойност.

– А какво ще кажеш, ако продадем всички облигации и вложим парите в банка? Все пак имаме книжа за осемдесет хиляди долара. На свободния пазар бихме могли да вземем тридесет хиляди за тях. А ако изгубим делото, ще отидем да живеем в Италия три години, а после просто ще умрем.

– Три години! – избухна той. – Дори и да загубим делото, мистър Хайт ще ни вземе повече, отколкото имаме. Да не мислиш, че той ще ни бъде адвокат, без да му плащаме?

– Забравих.

– А днес е събота – продължи той – и аз имам едва един долар, с който трябва да изкараме до понеделник, когато ще мога да се обадя на борсовия си посредник... А освен това няма и нищо за пиене в къщата – добави замислено.

– Не можеш ли да се обадиш на Дик?

– Обадих се. Бил заминал за Принстън да държи реч пред някакъв литературен клуб или нещо подобно. Нямало да се върне преди понеделник.

– Я чакай... не познаваш ли някого...

– Обаждах се на двама-трима приятели, но никой не си беше вкъщи.

– А хората, с които ходиш в бара на Сами?

– Аз пък си помислих за Мюриъл.

– Тя е в Калифорния.

– А какво ще кажеш за хората, с които си се забавлявала, докато аз бях в армията. Добре сте си прекарвали, а? Няма ли да ти направят една малка услуга?

Тя го погледна възмутено, но той не спря:

– А онзи човек, който гореше от желание да ти помага? Блокман?

– Само той не!

Антъни обаче не беше чак толкова безчувствен, че да не долови остротата на реакцията ѝ.

– Защо не? – попита я безмилостно.

– Защото... той вече не ме харесва – очевидно отговорът я затрудни. И тъй като той я изгледа почти цинично, тя продължи: – Ще ти кажа. Преди година отидох при Блокман – сменил е името си и сега се казва Блек – и го помолих да ми уреди роля в някой филм.

– Ходила си при Блокман?

– Да.

– Защо не си ми казала?

– Защото вероятно си пиел някъде по това време. Направиха ми пробни снимки и решиха, че не съм била достатъчно млада за ролята. Ставала съм само за някаква второстепенна роля, "жена на тридесет" или нещо подобно. Господи! "Жена на тридесет". Та тогава аз дори нямах тридесет. И струва ми се, не изглеждах на толкова.

– Дяволите да го вземат! – извика Антъни. – Но...

– Е, затова не мога сега да отида при него.

– Но той те е обидил! – настоя Антъни. – Той те е обидил!

– Антъни, сега това няма значение. Трябва да измислим как да изкараме до неделя. Ето, аз имам долар и петнадесет – порови тя в портмонето си. – С твоите пари това прави общо към два долара и петдесет, нали? Но, Антъни, с това можем да си купим много храна – дори повече, отколкото можем да изядем.

Антъни подхвърли парите в дланта си.

– Трябва да пийна нещо. Не виждаш ли, че треперя от нерви.

Внезапно му хрумна една мисъл.

– А може би Сами ще ми осребри чек. А в понеделник рано сутринта ще внеса парите в банката.

– Но те са закрили сметката ти.

– Да, бях забравил. Все пак ще отида при Сами и ще помоля някой да ми даде назаем, въпреки че никак не ми е приятно. – Той щракна с пръсти. – Сетих се. Ще заложа часовника си. Мисля, че ще взема поне двадесет долара за него. А в понеделник ще си го прибера. Залагал съм го и преди – когато бях в Кеймбридж.

Антъни облече палтото си и се запъти към коридора. Глория внезапно стана. Хрумна ѝ къде щеше да се отбие той, преди да отиде в заложната къща.

– Антъни! – извика тя. – Не е ли по-добре да ми оставиш двата долара? На теб ти трябват само за такси.

Външната врата се хлопна. Той се направи, че не я чува.

В бара на Сами Антъни намери Паркър Алисън и Пийт Лайтъл, седнали на една маса да пият уиски с лимон. Бе малко след шест часа и Сами метеше купчина фасове от пода.

– Здравей, Тони! – поздрави го Паркър Алисън. Понякога той го наричаше Тони, а понякога – Дан.

– Сядай. Какво ще пиеш?

Докато пътуваше в метрото, Антъни бе преброил парите си. Оказа се, че има към четири долара. Значи можеше да изпие не повече от шест питиета. След това щеше да отиде и да вземе двадесет долара и разписка от заложната къща срещу часовника си.

– Сядай, сядай – подкани го и Пийт. – Ще видиш, че тук става весело към единадесет, когато свършат представленията в театрите. Жалко, че си женен!

Към седем и половина, когато бяха изпили шестте питиета, Антъни установи, че намеренията му отстъпват пред желанията. Нещата, които Пийт разказваше, му се струваха все по-забавни. Пък и заложните къщи работеха до късно в събота, тъй че реши да подобри още повече настроението си с ново питие. Той порови из джобовете на жилетката и сакото си, извади две монети и ги изгледа привидно изненадан.