Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Той бе едновременно най-обичайният и най-необичайният продукт на цивилизацията. С нищо не се различаваше от хората, които човек обикновено подминава на улицата. Би могъл да бъде типичен герой на стотици истории в живота и изкуството. Бе като някакъв слабоумник, който в продължение на шестдесет години с пълна сериозност и въпреки това съвсем нелепо изпълняваше поредица от сложни, объркани и безкрайно удивителни епизоди.

С подобни хора Антъни Печ пиеше и разговаряше, пиеше и спореше. Той ги харесваше, тъй като не знаеха нищо за него. Те живееха само с това, което бе очевидно, и нямаха ни най-малка представа за неизбежността на живота. Въпреки това не се чувстваха объркани, тъй като нямаше какво да ги обърква – сменяха само фразите си от време на време, тъй като биха сменяли и вратовръзките си.

Антъни – учтивият, изтънчен и проницателен Антъни – се напиваше всеки ден с тези хора в кръчмата на Сами, в апартамента си, докато четеше книга, и много рядко с Глория, която в неговите очи бе започнала да се превръща в свадлива и безразсъдна съпруга. Това вече не бе предишната Глория – онази Глория, която, ако се разболееше, би предпочела да наранява околните, отколкото да търси съчувствието или помощта им. Сега тя хленчеше, самосъжаляваше се. Всяка вечер, преди да легне, се мажеше обилно с някое ново мазило, което щяло да върне блясъка и свежестта на изчезващата ѝ красота. Когато Антъни бе пиян, ѝ се подиграваше и я дразнеше. Когато беше трезвен, бе любезен с нея, понякога дори нежен и проявяващ разбиране. Това бяха най-добрите му качества, но той като че съзнателно се опитваше да ги унищожи.

Антъни мразеше да е трезвен. Това го караше да осъзнава с какви хора е заобиколен, долавяше безмилостната борба, алчните амбиции, надеждите и отчаянието, в които живее средната класа в почти всеки голям град. Тъй като вече нямаше възможност да се обкръжава с богатите, смяташе, че следващият му избор трябва да бъде съществуването сред много бедните. Всичко бе по-добро, отколкото вечните пот и сълзи.

Чувството, че животът е една огромна панорама, което и бездруго никога не бе особено силно у Антъни, сега вече почти беше избледняло. Понякога, много рядко, Глория успяваше да разбуди въображението му, но след това сивите воали отново се спускаха отгоре му. Тази сивота се засилваше с годините... А след нея идваше виното.

Имаше нещо приятно в опиянението – то му носеше някакъв неописуем блясък и очарование, като спомен за ефимерна и далечна вечер. След няколко чаши уиски му се струваше, че високата постройка на "Буш Терминал" би могла да бъде декор от "Хиляда и една нощ", извисил се в недостижимото небе. А Уолстрийт не му се струваше вече банална и груба – тя придаваше победния блясък на злато, приличаше на някакъв спектакъл, на място, където кралете пазеха своите богатства, за да могат да водят бъдещите си войни...

... Плодовете на младостта, преходната магия на краткото преминаване от тъма в мрак – това бе старата илюзия, че истината и красотата бяха свързани по някакъв начин.

Една вечер, докато стоеше пред "Делмонико" и се опитваше да си запали цигара, видя две двуколки, спрели близо до тротоара в очакване на случайно подаден пиянски бакшиш. Демодираните таксита бяха разнебитени и мръсни, а и самите коне – стари и уморени, досущ като сивокосия мъж на капрата. Останки от минала слава!

Антъни Печ отмина, обзет от внезапна печал и потънал в горчиви размисли за смисъла от подобно оцеляване. Стори му се, че нищо не умира толкова бързо, колкото удоволствието!

Един следобед на Четиридесет и втора улица той срещна Ричард Керъмъл за пръв път от много месеци насам – преуспяващият, дебелеещ Керъмъл, с озарено от задоволство лице.

– Тъкмо се връщам от Крайбрежието. Щях да ти се обадя, но не знаех новия ти адрес.

– Преместихме се.

Ричард Керъмъл забеляза, че ризата на Антъни бе зацапана, че маншетите му бяха леко, но видимо протъркани, че под очите му имаше торбички с цвета на цигарен дим.

– И аз тъй чух – каза той, оглеждайки приятеля си с яркожълтото си око. – Но как е Глория? Господи, Антъни, какви ли неща не се говорят за вас! Съвсем ви загубих следите. Защо не се стегнете?

– Слушай – избъбри Антъни неуверено, – не мога да слушам нравоучения. Загубихме много пари по най-различни начини и е естествено хората да говорят. Що се отнася до делото, струва ми се, че ще се реши през есента...

– Говориш толкова бързо, че не мога да те разбера – рече Ричард спокойно.