Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– Той е на тридесет и три години – каза Антъни, като че мислейки на глас. – Но не мога да повярвам, че ще се жени. Струваше ми се толкова идеален.

– Беше – промърмори Глория, – по свой собствен начин.

– Но идеалните хора не се захващат с някакъв бизнес, нали? Какво ли правят? Какво ли е станало с хората, с които сме били толкова близки навремето?

– Вие се откъснахте – каза Мюриъл с уморен и сънен глас.

– Те се промениха – каза Глория. – Качествата, които не се използват всеки ден, сякаш се покриват с паяжина.

– Последното, което ми каза той – спомни си Антъни, – беше, че щял да работи, за да забрави, че няма никакъв смисъл да се работи.

Мюриъл веднага реагира.

– И ти би трябвало да постъпиш така – възкликна тя победоносно. – Разбира се, никой не иска да работи, без да вижда в това някакъв смисъл. Но все пак ще се занимаваш с нещо. С какво се занимавате вие двамата впрочем? Никой не ви е виждал в Монмартър, нито на други места. Да не би да пестите?

Глория се изсмя и погледна Антъни с крайчеца на очите си.

– Е – попита той, – на какво се смееш?

– Знаеш на какво се смея – отвърна тя хладно.

– На този кашон с уиски?

– Да. – Тя се обърна към Мюриъл: – Вчера е платил седемдесет и пет долара за кашон с уиски.

– И какво от това? По-евтино излиза така, отколкото на дребно. Или ще се преструваш, че не пиеш от него?

– Поне не пия посред бял ден.

– Разликата е малка! – извика той и скочи. – Дявол да го вземе! През пет минути ми го натякваш!

– Вярно е.

– Не е. Писна ми непрекъснато да ме критикуваш пред гости! – Той бе изпаднал в толкова гневно състояние, че ръцете и раменете му видимо трепереха. – Като че за всичко съм виновен аз. Сякаш ти не ми помагаше да харчим пари. Похарчила си повече, отколкото човек може да допусне и в най-смелите си представи.

Сега Глория стана.

– Не ти позволявам да ми говориш така!

– Добре, не ми позволявай!

Той изхвръкна от стаята. Двете жени чуха стъпките му в коридора, после вратата се затръшна. Глория потъна отново в креслото си. На светлината на лампата лицето ѝ изглеждаше прекрасно, студено, непроницаемо.

– O!... – извика разтревожено Мюриъл. – О, какво има?

– Нищо особено. Просто е пиян.

– Пиян? Стори ми се съвсем трезвен. Говореше...

Глория поклати глава.

– О, не му личи, докато може да се държи на крака. А когато се вълнува, говори съвсем разумно. Дори говори по-добре, отколкото ако е трезвен. Но днес през целия ден седя тук и пи – освен когато го изпратих до ъгъла за вестници.

– О, колко ужасно! – Мюриъл бе искрено развълнувана. Очите ѝ се напълниха със сълзи. – И често ли се случва това?

– Да пие ли имаш предвид?

– Не... да те оставя сама?

– О, да. Често. Ще се върне към полунощ... Ще плаче и ще ме моли да му простя.

– А ти?

– Не знам. Просто така я караме.

Двете жени седяха и се гледаха, всяка от тях бе безпомощна по различен начин. Глория бе все още красива, тя винаги щеше да си остане красива – бузите ѝ бяха зачервени и беше облякла нова рокля, която си бе купила – съвсем неблагоразумно – за петдесет долара. Надяваше се да убеди Антъни да я изведе тази вечер – на ресторант или дори на театър, където хората щяха да я гледат. Искаше го, защото знаеше, че бузите ѝ бяха зачервени, а новата рокля подчертаваше свежестта ѝ. Напоследък много рядко ги канеха където и да било. Но тя не сподели тези неща с Мюриъл.

– Глория, скъпа, бих искала да вечеряме заедно, но обещах на един мъж, а вече е седем и половина. Трябва да бягам.

– О, не бих могла. Цял ден не се чувствах добре и не мога да сложа нищо в уста.

Глория изпрати Мюриъл до вратата, върна се в стаята, изгаси лампата, подпря се на рамката на прозореца и се загледа към парка. Огромното блестящо виенско колело бе като трепкащо огледало, уловило жълтото отражение на луната. Сега улицата бе тиха, децата се бяха прибрали, а през един прозорец на отсрещната сграда се виждаше някакво семейство, което вечеряше. Тя се изправи и безцелно се приближи към масата. Всичко ѝ се струваше безсмислено. Сякаш бяха марионетки в ръцете на някаква невидима сила, която им дърпаше конците отгоре.

Тя погледна часовника си – бе осем часът. В ранния следобед се бе разхождала по Сто двадесет и седма улица – този "Бродуей" на Харлем. Ноздрите ѝ бяха доловили десетки миризми, а красотата на някакви италианчета я бе развълнувала. Приятно ѝ бе да се разхожда тук, почти както навремето ѝ бе приятно да върви до Пето Авеню – в дните, когато притежаваше цялата несмутима от нищо увереност на съвършената красота, когато всеки магазин като че бе отворен, за да влезе тя в него, а всеки мъж очакваше само благоволението ѝ да го удостои с поглед. Тук на Сто двадесет и седма улица се подвизаваше Армията на спасението. Разхождаха се призрачни старици с наметнати шалове, по стъпалата на къщите седяха лъчезарни деца със захарни пръчки в нечистите си ръце, а късното слънце озаряваше калканите на по-високите сгради. Всичко бе пищно, оживено, вкусно, като ястие на известен готвач, на което обаче човек не можеше да си позволи да се наслади, тъй като съзнаваше, че е приготвено от остатъци...