Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– Оглеждаш се за съпруга си... Сега – не го виждаш... разглеждаш обстановката с любопитство.

Тя долови равномерното бръмчене на камерата. Това я притесни. Неволно хвърли поглед в тази посока и се запита дали добре е гримирала лицето си. После си наложи да се върне към ролята – никога преди не бе чувствала, че движенията на тялото ѝ могат да бъдат толкова банални, толкова неуместни, тъй лишени от грациозност и изящество. Тя се разходи из помещението, вземаше в ръце разни предмети и ги разглеждаше с глуповато изражение. После се взря в тавана, в пода, а особено внимание отдели на подострения молив върху бюрото. Накрая, тъй като не можеше да измисли какво друго да прави, нито пък какви други чувства да изразява, си наложи да се усмихне.

– Добре. Сега звъни телефонът. Зънзън! Покажи известно колебание, а после се обади.

Тя се поколеба, а после – твърде бързо, според нея – вдигна слушалката.

– Ало?

Гласът ѝ звучеше глухо и нереално. Думите отекваха в празното пространство, сякаш изречени от някакво привидение. Абсурдността на сцената я ужаси... да не би те да очакваха, че без каквато и да е подготовка тя би могла да се вмъкне в кожата на този нелеп образ, лишен от всякаква мотивация?

– Не... не... още не! А сега слушай: "Джон Самър току-що бе блъснат от автомобил и загина на място!"

Бебешката устна на Глория бавно се отвори и застина. После:

– Сега затвори телефона! С трясък!

Тя се подчини, хвана се за масата, очите ѝ бяха широко отворени и вперени в празното пространство. Най-сетне се почувства по-уверена.

– Господи! – извика тя. Стори ѝ се, че гласът ѝ прозвуча добре. – О, господи!

– Сега припадаш.

Тя присви коленете си, метна тялото си напред и остана бездиханна на пода.

– Добре! – извика мистър Дебрис. – Това е достатъчно, благодаря ти. Съвсем достатъчно. Стани. Свършихме.

Глория стана, посъбра достойнството си и изтупа полата си.

– Ужас! – засмя се тя хладно, въпреки че сърцето ѝ щеше да се пръсне. – Беше кошмарно, нали?

– Как ти се стори? – усмихна се мистър Дебрис. – Трудно ли ти беше? Нищо не мога да кажа, докато не видя материала.

– Разбира се – съгласи се тя, опитвайки се да разгадае значението на думите му. Не успя. Май така би го казал, ако искаше да не ѝ вдъхва особени надежди?

Малко след това тя си тръгна от студиото. Блокман ѝ обеща, че в следващите няколко дни ще научи резултата от пробните снимки. Тъй като гордостта ѝ не позволяваше да търси по-определено становище, тя се почувства доста несигурна и едва сега осъзна, че през последните три години възможността да направи кариера в киното доста е занимавала съзнанието ѝ. През нощта многократно се опитваше да направи разбор на елементите – какво би могло да е в нейна полза и какво не. Не беше сигурна дали бе сложила достатъчно грим, дали не изглеждаше прекалено улегнала за ролята на двадесетгодишно момиче. Самата тя като че ли не беше особено доволна от изпълнението си. Появата ѝ на сцената бе отвратителна – всъщност едва когато стигна до телефона, почувства известно успокоение, – но тогава снимките вече бяха почти приключили. Дано можеха да я разберат! Как ѝ се искаше да опита отново. В главата ѝ се породи налудничавата идея да позвъни на сутринта и да помоли за ново прослушване, но бързо се отказа от нея. Не беше нито уместно, нито учтиво да иска повече услуги от Блокман.

През третия ден на очакване тя бе станала съвсем неспокойна. Бе изхапала устните си до такава степен, че я боляха и кървяха, а когато се опитваше да ги намаже с лекарство, горяха непоносимо. Караше се непрекъснато с Антъни и накрая той излезе от апартамента, въпреки че навън бе лют студ. Но тъй като се бе уплашил от необичайната ѝ хладина към него, той ѝ позвъни след час, извини се и каза, че ще обядва в клуб "Амстердам", единствения, за който все още имаше членска карта.

Минаваше един часът, а тя бе закусила към единадесет, поради което реши да пропусне обяда и излезе да се поразходи в парка. В три часа щяха да донесат пощата. Дотогава щеше да се е върнала.

Беше следобедът на една подранила пролет. Водата бързо изсъхваше по улиците, а в парка малки момиченца оживено тикаха колички с кукли насам-натам по алеите, след тях крачеха отегчени гувернантки по двойки, които със сериозен вид си споделяха тайните, които единствено гувернантките могат да имат.

Малкият ѝ златен часовник показваше два часа. Трябваше да си купи нов часовник, от платина, продълговат и с инкрустирани диаманти. Такива часовници обаче струваха дори повече от сивите палта от катерички и, разбира се, сега бе невъзможно да си го позволи, както и всичко останало – освен ако не дойде съответното писмо... след около час... или точно петдесет и осем минути. После ѝ оставаха четиридесет и осем... сега четиридесет и седем...