Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

През февруари тя щеше да навърши двадесет и девет години. Този месец вещаеше някаква злокобна неизбежност – през всичките мъгляви и полутрескави часове тя се питаше дали в края на краищата не бе пропиляла крехката си красота, дали съществуваше такова нещо като полза от добродетели, обречени на сурова и неизбежна тленност.

Преди години, когато беше на двадесет и една, тя бе написала в дневника си: "Красотата иска единствено да ѝ се възхищават, да бъде обичана, да бъде отглеждана внимателно, а после да бъде подарена на любимия избраник, сякаш е букет от рози. Струва ми се, доколкото мога да преценя, че моята красота трябва да бъде използвана така..."

А сега, през целия този отчаян ноемврийски ден и неговото мръсно бяло небе, Глория си мислеше, че може би не е била права. За да запази целостта на естествените си добродетели, тя бе престанала да търси любовта. Когато първоначалният пламък на екстаза бе поизбледнял, утихнал, угаснал, тя бе започнала да се опитва да запази – какво? Озадачаваше я това, че вече не знаеше какво пази – сантиментален спомен за някакво дълбоко и фундаментално понятие за чест. Сега тя се съмняваше дали в начина ѝ на живот имаше някаква морална значимост, дали имаше смисъл да върви безгрижна и неразкайваща се за нищо по най-ярката от всички пътеки и да запази гордостта си, като остане вярна на себе си, или пък да върши онова, което ѝ се струваше красиво. От времето, когато едно момченце с якичка тип "Итън" бе поискало да бъде неговото момиче, до последния случаен познат, чийто неспокоен и любопитен поглед бе доловила върху себе си, тя изпитваше нужда само от една безподобна прямота. Нея можеше да хвърли към някой поглед или дреха заедно с несвързана забележка (тя винаги говореше с накъсани фрази) и да измисли теория за своите безмерни илюзии, неизмерими разстояния, необхватна светлина. За да събуди душата у мъжете, да създаде щастие и отчаяние, трябваше да запази дълбоко в себе си гордост и гордостта да е неопетнена, разтапяща се, да бъде страстна и притежавана.

Глория знаеше, че дълбоко в сърцето си никога не бе искала деца. Реалността, земността, непоносимото усещане при раждането, заплахата за хубостта ѝ – всичко това я ужасяваше. Тя искаше да съществува само като цвете, което осъзнаваше красотата си и се опитваше да я удължи и запази. Сантименталността ѝ бе в състояние отчаяно да се придържа към собствените ѝ илюзии, но ироничната ѝ натура нашепваше, че майчинството е основното достойнство на женските павиани. И тъй, мечтите ѝ бяха изпълнени единствено с дечица-духове, които бяха идеализиран символ на идеалната ѝ любов към Антъни.

В крайна сметка красотата ѝ беше единственото нещо, което в нито един момент не ѝ бе изневерило. Тя никога не бе виждала красота като своята. Етичното или естетичното ѝ съдържание бледнееха пред великолепната конкретност на розовобелите ѝ крака, чистото съвършенство на тялото ѝ и бебешките ѝ устни, които сякаш бяха материален символ на целувките ѝ.

През февруари тя щеше да навърши двадесет и девет години. Към края на дългата нощ все по-ясно осъзна, че те заедно с красотата щяха да се опитат да извлекат полза от себе си през следващите три месеца. Отначало не знаеше за какво, но постепенно проблемът се насочи към отдавнашното изкушение на киното. Сега намеренията ѝ бяха сериозни. Нищо не би могло да я подтикне към действие тъй силно, както страхът ѝ. Нямаше никакво значение и Антъни, бедният духом Антъни, слабият и сломен мъж с кръвясали очи, към когото на моменти все още изпитваше нежност. Това беше без значение. През февруари тя щеше да навърши двадесет и девет години – оставаха ѝ сто дни, толкова много дни... Утре щеше да отиде при Блокман.

Това решение ѝ донесе успокоение. Ободри я мисълта, че по някакъв начин илюзията за красота може да бъде поддържана или запазена, може би върху целулоидната лента, след като реалността отмине. Е... утре.

На следващия ден тя се чувстваше слаба и болна. Опита се да излезе и само това, че успя да се подпре на пощенската кутия до вратата, я спаси от припадък. Мартиниканското момче, обслужващо асансьора, ѝ помогна да се качи обратно и тя остана просната върху леглото, докато Антъни се върна и ѝ помогна да се съблече.

В продължение на пет дни тя лежа болна от грип, който към края на месеца премина в двойна пневмония. Трескавите ѝ мисли се лутаха в някаква невзрачна къща с тъмни стаи, където се опитваше да открие майка си. Искаше единствено отново да е момиченце, покровителствано от някаква благосклонна и по-висша сила, която обаче трябваше да бъде по-глупава и по-силна от самата нея. Като че ли любимият, когото винаги бе желала, бе единствено във въображението ѝ.