Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– Как се казвате, моля?

– Той не ме... познава. Името ми няма да му говори нищо.

– Каква работа имате с него? Да не сте застрахователен агент?

– О, не, нищо подобно – побърза да отрече Антъни. – О, не. Отнася се за... личен въпрос.

Той се усъмни дали трябваше да каже това. Всичко изглеждаше толкова просто, когато мистър Карлтън го представяше на възпитаниците си: "Не се оставяйте да не ви допуснат! Покажете, че сте твърдо решени да говорите, и ще ви изслушат!"

Момичето се поддаде на въздействието на приятното меланхолично лице на Антъни и след миг вратата на вътрешния кабинет се отвори и оттам излезе висок мъж с криви крака и мазна коса. Той се приближи към Антъни с едва прикрито нетърпение.

– Искали сте да ме видите по личен въпрос?

Антъни трепна.

– Исках да говоря с вас – каза той предизвикателно.

– За какво?

– Трябва ми малко време, за да ви обясня.

– Добре, за какво става дума? – гласът на мистър Уедърби издаваше засилващо се раздразнение.

И тогава Антъни заговори, наблягайки върху всяка дума, върху всяка сричка:

– Не зная дали сте чували за поредицата брошури, наречена "Задушевни беседи"?

– Мили боже! – извика арх. Първи Б. Уедърби. – Вие да ме развълнувате ли се опитвате?

– Не, отнася се за бизнес. "Задушевни беседи" е регистрирана като фирма и ние предлагаме на пазара част от нашите акции.

Гласът му бавно заглъхна, обезпокоен от презрителния взор, който неволната му жертва бе вперила в него. Той продължи да се бори още около минута, като ставаше все по-чувствителен и все повече се оплиташе в собствените си думи. Увереността му се изпари и сякаш отнесе със себе си частици от тялото му. Арх. Пърси Б. Уедърби приключи разговора почти безмилостно.

– Мили боже! – изригна той отвратен. – Това ли наричате "личен въпрос"!

Махна с ръка и влезе в кабинета си, като затръшна вратата след себе си. Без да се осмели да погледне секретарката, Антъни засрамено се измъкна от стаята. Облян в пот, той застана в коридора, сякаш всеки момент очакваше някой да се появи и да го арестува. В забързания поглед на всеки посетител неизбежно различаваше искри на презрение.

След час, с подкрепата на две силни уискита, той се реши да направи нов опит. Влезе в работилницата на един водопроводчик, но когато спомена за какво е дошъл, майсторът набързо навлече палтото си и грубо заяви, че отива да обядва. Антъни учтиво отбеляза, че би било безполезно да опитва да продава нещо на човек, който е гладен, с което другият напълно се съгласи.

Тази случка окуражи Антъни. Той започна да се самоубеждава, че ако водопроводчикът не бързаше за обяд, може би поне щеше да го изслуша.

Минавайки покрай няколко сергии и шарени базари, Антъни влезе в една бакалница. Словоохотливият собственик му обясни, че преди да купи каквито и да било акции, щял да изчака и да види как краят на войната ще се отрази на пазара. На Антъни това се стори несправедливо. В утопичния търговски свят на мистър Карлтън единствената причина, поради която потенциалните купувачи не биха купили акции, бе изтъкваното от тях съмнение в надеждността на инвестицията. Очевидно бе детински лесно да бъде убеден човек в това състояние да вложи парите си в подобно начинание. Но тези хора – защо всъщност те изобщо не се замисляха дали да купят нещо?

Антъни се подкрепи с още няколко питиета, преди да пристъпи към четвъртия си клиент – един агент на недвижимо имущество. Въпреки това последва удар, категоричен като силогизъм. Агентът на недвижимо имущество каза, че имал трима братя, които се занимавали с инвестиции. Антъни се почувства като крадец, влязъл с взлом в чуждо жилище, затова се извини и побърза да излезе.

След поредното питие му хрумна блестящата идея да продава акции сред барманите на Лексингтън Авеню. Това му отне няколко часа, тъй като се наложи във всеки бар да изпие по няколко питиета, за да ги предразположи да разговарят за бизнес. Те обаче единодушно твърдяха, че ако имат пари да купуват акции, не биха били бармани. Сякаш се бяха наговорили. Към пет часа Антъни вече бе съвсем "накиснат" и установи, че все по-набързо го отпращат с насмешка.

И тогава, в пет часа, полагайки огромни усилия да се съсредоточи, той реши, че би трябвало да внесе повече разнообразие в агитацията си. Избра един средно голям деликатесен магазин и влезе. В момент на просвещение той осъзна, че трябваше да омае не само продавача, но и всички клиенти. Може би тогава поради психологическия ефект на стадния инстинкт те щяха да започнат да купуват като едно удивено и внезапно поддало се на убеждението цяло.