Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Името ми е Сами Карлтън – не "мистър" Карлтън, а просто "Сами". Аз съм обикновен неглупав човек, който няма превзети представи за себе си. Искам да ме наричате "Сами".

Е, днес няма да ви кажа нищо повече. Искам утре онези от вас, които са премислили и прочели брошурата "Задушевни беседи" (ще я получите на излизане), да се върнат в същата тази стая по същото време и тогава ще поговорим повече за предложението и ще ви обясня какви са принципите на успеха, както аз ги разбирам. Ще ви накарам да почувствате, че вие, вие и именно вие можете да продавате!

За миг гласът на мистър Карлтън отекна в залата, а после заглъхна. Последва тропот от много крака и шумната тълпа избута Антъни от стаята.

Със смях, в който се долавяше ирония, Антъни разказа на Глория за своето търговско начинание. Но тя го слушаше със сериозен вид.

– Пак ли ще се откажеш? – попита хладно.

– Но... да не би да очакваш, че аз...

– Никога нищо не очаквам от теб.

Той се поколеба.

– Е, аз не виждам защо трябва да се заливам от смях заради подобни истории. Ако има нещо по-изтъркано от старите истории, това са новите лъжи.

От страна на Глория се изискваше удивителна морална енергия, за да го сплаши дотолкова, че да отиде на следващия ден в залата. Когато влезе, леко упоен от прочита на приспивателните изразни средства на брошурата "Задушевни беседи", той намери едва петдесетина души от първоначалните триста, които очакваха появата на жизнения и властен Сами Карлтън.

Този път жизнените и властни сили на мистър Карлтън бяха изразходвани за разясняването на това велико творение на разума – теорията за продажбите. Той препоръча да се формулира предложението, а след това да не се пита: "А сега ще купите ли?" – не това беше начинът – о, не! Начинът! Начинът беше да се формулира предложението, а после, след като противната страна е доведена до състояние на изтощение, да се постави категоричният въпрос: "Вижте сега! Загубихте ми времето да ви обяснявам тези неща. Съгласихте се с доводите ми. Единственото, което искам да ви попитам, е: колко акции искате?"

Докато мистър Карлтън трупаше доводите си, Антъни започна да изпитва някакво доверие в него и това го отвращаваше. Човекът май знаеше за какво говори.

Очевидно преуспяващ, той се бе издигнал дотам, че да обучава останалите. На Антъни не хрумна мисълта, че хората, които имат търговски успехи, рядко знаят как е станало това или защо е станало, а в случая с дядо му – каквито и причини да изтъкваше, те винаги бяха неточни и абсурдни.

Антъни забеляза, че от многобройните възрастни мъже, които се бяха отзовали на първата обява, на втория ден дойдоха само двама, а сред тридесетината чудаци, които се появиха на третия ден, за да чуят търговските указания на мистър Карлтън, се забелязваше един-единствен сивокос мъж. Тези тридесетина ентусиасти бяха като покръстени в нова вяра. С полуотворени уста те следяха движението на устните на мистър Карлтън. Олюляваха се на столовете си и в паузите между неговите изречения шушукаха одобрително помежду си. Въпреки това от неколцината избраници, по думите на мистър Карлтън "подходящи да вземат благата, които по право и заслуги им се полагаха", по-малко от половин дузина съчетаваха у себе си минимално лично излъчване с великия талант да бъдат "подбудители". Каза им се обаче, че всеки притежава вроден талант да убеждава – просто трябваше да повярва страстно в онова, което продаваше. Мистър Карлтън дори насърчи всеки от тях да купи няколко акции за себе си, по възможност, за да подсили собствената си искреност.

После, на петия ден, Антъни излезе на улицата с усещането на човек, който е търсен от полицията. Действайки според инструкциите, той си набеляза една висока административна сграда и реши да се изкачи до последния етаж, а после да започне да слиза, обхождайки всички канцеларии, на чиито врати имаше табелки с имена. Но в последния момент се разколеба. Може би щеше да бъде по-подходящо да привикне към мразовитата атмосфера, която предчувстваше, че го очаква, като се опита да потърси други офиси, например на Медисън Авеню. Той се вмъкна в един безистен, който изглеждаше относително добре разработен. Видя на една врата табелка "Арх. Пърси Б. Уедърби", отвори победоносно и влезе. Млада жена срещу него вдигна въпросителен поглед.

– Мога ли да видя мистър Уедърби? – Антъни се зачуди дали гласът му трепери.

Тя колебливо сложи ръка върху слушалката.