Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– Тоози слеедообед – подхвана той с висок и плътен глас – иимам еедно маалко преедложеение.

Ако целта му беше хората да замълчат, постигна я. Някакво страхопочитание се възцари сред половината дузина пазаруващи домакини и побелелия старец с шапка и престилка, който разфасоваше пилета зад щанда.

Антъни извади купчина книжа от папката си и бодро ги размаха.

– Купете си акции – предложи той – при най-изгодни условия! – Тази фраза му хареса и Антъни продължи в същия дух: – Не би могло да има по-добри условия... – тук мисълта му се замъгли и той премина към заключението, което бе поднесено с подходящи жестове, донякъде ограничени от необходимостта да се държи за тезгяха с една, а дори и с две ръце. – Вижте сега! Отнехте ми времето. Не искам да знам защо няма да купите акции. Искам само да ми кажете защо. И искам да ми кажете колко!

Според очакванията му в този момент те вече трябваше да са го наобиколили с чекови книжки и писалки в ръце. Осъзнавайки, че вероятно не са схванали предложението му, Антъни с инстинкта на актьор повтори последните си реплики:

– Вижте сега! Отнехте ми времето. Изслушахте предложението. Съгласихте се с доводите ми, нали? Значи, искам само да ми кажете: колко акции?

– Слушай! – намеси се нов глас. Един едър мъж, чието лице бе украсено със симетрични жълтеникави мустаци, бе излязъл иззад оградената със стъкло кабина в задната част на магазина и се нахвърли върху Антъни: – Слушай, ти...

– Колко? – повтори непреклонният бизнесмен. – Вие ми отнехте времето...

– Ей, ти! – извика собственикът. – Ще се обадя да те приберат в полицията.

– Съмнявам се! – отвърна Антъни предизвикателно. – Искам само да ми кажете колко.

От всички краища на магазина се надигна лек шум от коментари и протести.

– Колко ужасно!

– Той е някакъв маниак.

– Той е мъртвопиян.

Собственикът рязко хвана Антъни за ръката.

– Излизай или ще извикам полиция.

Известни останки от здрав разум накараха Антъни да кимне и неохотно да върне акциите обратно в папката си.

– Колко? – попита той, този път доста по-колебливо.

– Всичките, ако е необходимо! – изгърмя в отговор противникът му, а жълтеникавите му мустаци трепереха яростно.

– Продавам ги, да знаете.

След това Антъни се обърна, направи дълбок поклон към присъстващите и с несигурни стъпки излезе от магазина. На ъгъла хвана едно такси и се прибра в апартамента. Там се стовари върху канапето и веднага заспа, тъй го намери Глория. Дъхът му изпълваше стаята с неприятната си лютивина, а ръката му стискаше отворената папка.

Освен в случаите, когато пиеше, усещанията му се бяха притъпили до тези на здрав старец, а когато през юли обявиха сухия режим, той откри, че онези, които можеха да си го позволят, разполагаха с много повече алкохол отпреди. Домакините сега изваждаха бутилка по най-незначителни поводи. Склонността да се демонстрира притежанието на алкохол бе проява на същия инстинкт, който караше хората да украсяват жените си с бижута. Да имаш алкохол, бе нещо похвално, почти като знак за достойнство.

Сутрин Антъни се събуждаше уморен, нервен и загрижен. Спокойният летен здрач и моравият мраз на утрините предизвикваха у него еднакво безразличие. Съвсем за кратко всеки ден, освежен от топлината на първото за деня уиски, умът му се връщаше към онези опалесцентни блянове за бъдещо щастие – наследството на щастливите и прокълнатите. Но това бе съвсем за кратко. Колкото повече се опиваше, бляновете избледняваха и той заприличваше на объркано привидение, което се луташе в процепите на собствения си мозък и внезапно хлътваше в затъпелите от пиянство и бездушие дълбини. В една юнска вечер бе провел яростен спор с Моури по някакъв крайно тривиален въпрос. На следващата сутрин смътно си спомняше, че бе ставало дума за счупена бутилка шампанско. Моури му бе казал да изтрезнее, а Антъни се бе почувствал толкова обиден, че в изблик на достойнство се беше надигнал от масата, бе хванал ръката на Глория и отчасти водейки я, отчасти влачейки я, я бе натикал в едно такси, като бе оставил Моури с вечерята, поръчана за трима, и с билетите за опера.

Този вид полутрагично фиаско бе станало нещо толкова обичайно, че когато се случваше, Антъни дори не чувстваше необходимост да се разкайва. Ако Глория протестираше – а напоследък тя повечето време прекарваше потънала в размисли и мълчание, – той или се впускаше горко да оправдава себе си, или напускаше апартамента в мрачно настроение. Никога след инцидента на гарата в Редгейт той не ѝ бе посегнал в гнева си – въпреки че имаше случаи, в които се разтреперваше от яд и само някакъв инстинкт го възпираше. И както бе вярно това, че все още я обичаше повече от което и да било друго същество, вярно бе и това, че все по-силно и все по-често изпитваше омраза към нея.