Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Мюриъл цъкна с език и наклони глава на една страна.

– Виж ти! За пръв път чувам дело да се разглежда толкова дълго време.

– О, винаги е така – успокои я той апатично. – С всички дела за завещания е така. Казват, че било изключение въпросът да се разреши за по-малко от четири-пет години.

– О... – Мюриъл решително смени тактиката си. – А ти, мързеливецо, защо не се захванеш да работиш?

– Какво? – попита рязко той.

– Ами каквото и да е. Все още си млад.

– Благодаря за комплимента, много съм ти задължен – суховато отвърна той. После сякаш внезапно се умори от нещо: – Теб какво те засяга, че не работя?

– Безпокои ме, но освен това безпокои и много хора, които...

– О, господи! – прекъсна я той. – Струва ми се, че от три години насам не чувам за себе си нищо освен безумни истории и доброжелателни съвети. Писна ми. Ако не ти харесва да ни гледаш, остави ни на мира. Аз не досаждам на предишните си "приятели". Нямам нужда от благотворителни посещения и от критики, маскирани като приятелски съвети. – После, сякаш да се извини, добави: – Съжалявам, Мюриъл, но наистина не би трябвало да говориш като социален работник дори когато посещаваш хора от по-низшите класи.

Той я погледна укорително с кръвясалите си очи – очи, които навремето имаха ясносин цвят, а сега бяха слаби, напрегнати и полусъсипани от четене в пияно състояние.

– Защо говориш такива ужасни неща? – опита се да протестира тя. – Като че вие с Глория сте от низшите класи.

– Какъв смисъл има да се преструваме, че не сме? Мразя хора, които се правят на големи аристократи, а всъщност не могат да си позволят да са такива.

– Мислиш, че човек трябва да има пари, за да бъде аристократ?

Мюриъл... Тази ужасна демократка!

– Ами разбира се. Аристокрацията е само признание за това, че някои черти, които наричаме "прекрасни" – смелост, чест, красота и други подобни неща, – могат най-добре да се развиват в подходяща среда, където не си заобиколен от невежество и нужда.

Мюриъл захапа долната си устна и поклати глава.

– Е, мога само да кажа, че ако човек е от добро семейство, то той би трябвало да е прекрасен. Това е и проблемът при вас с Глория. Мислите, че само защото нещата ви в момента не вървят добре, всичките ви стари приятели се опитват да ви отбягват. Прекалено чувствителни сте станали...

– Всъщност – отвърна Антъни – ти изобщо нищо не разбираш. За мен това просто е въпрос на гордост, а Глория е достатъчно разумна да се съгласи, че не бива да ходим там, където не сме желани. А хората не ни искат. Ние сме прекалено добър лош пример.

– Глупости! Не можеш да ме заразиш със своя песимизъм. Мисля, че трябва да забравиш за мрачното си състояние и да се захванеш за работа.

– Но аз съм на тридесет и две години. Да предположим, че се захвана с някакъв идиотски бизнес. Може би след две години ще започна да получавам по петдесет долара седмично – ако имам късмет. Тоест ако изобщо успея да си намеря работа при тази безработица. Е, да речем, че започна да печеля по петдесет на седмица. Смяташ ли, че от това ще бъда по-щастлив? Смяташ ли, че ако не успея да получа онези пари от дядо си, животът би бил поносим?

Мюриъл се усмихна благодушно.

– Е – каза тя, – това може би е умно, но не е проява на здрав разум.

След няколко минути се появи Глория, която сякаш донесе със себе си в стаята някакъв тъмен цвят, неопределим и странен. Тя мълчаливо се зарадва на посещението на Мюриъл. Поздрави Антъни с обичайното "Здрасти!"

– Говорехме си на философски теми със съпруга ти – осведоми я неукротимата мис Кейн.

– Изяснихме някои фундаментални понятия – каза Антъни, а на бледото му лице се изписа лека усмивка.

Бледността му се подсилваше от наболата от два дни насам брада.

В отговор на ироничността му Мюриъл отново изложи теорията си. Глория я изслуша, после каза тихо:

– Антъни е прав. Няма смисъл да се ходи на места, където хората те гледат с неприязън.

Той също се намеси:

– Не смяташ ли, че когато дори Моури Ноубъл, който беше най-добрият ми приятел, вече не ни посещава, е крайно време да спрем да ходим по гости?

Очите му бяха пълни със сълзи.

– Вината за Моури Ноубъл беше твоя – изтъкна Глория хладно.

– Не беше.

– Сигурна съм, че беше.

Мюриъл бързо се намеси:

– Онзи ден срещнах едно момиче, което познавало Моури, и то ми каза, че той вече не пиел. Станал бил много внимателен.

– Така ли?

– Да. Изкарвал купища пари. Доста се бил променил, откакто свърши войната. Носят се слухове, че щял да се жени за някакво момиче в Калифорния, което имало милиони – Сеси Ларъбий или нещо подобно.