Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Внезапно над здрачените покриви откъм реката се разнесе вой на сирена и Глория потрепери. Стори ѝ се, че в завесите има нещо призрачно и тя запали отново лампата. Беше късно. Спомни си, че в портмонето си има малко дребни пари, и се подвоуми дали да не слезе и да си купи кафе и кифли, или да хапне от противните ѝ хляб и шунка, които имаше в кухнята. Решението взе портмонето ѝ. В него имаше една монета от десет цента и две по пет.

След час тишината в стаята бе станала съвсем непоносима. Глория усети, че погледът ѝ блуждае между списанието пред нея и тавана, в който се взираше, без да мисли за каквото и да било. Внезапно тя стана, поколеба се за миг, хапейки пръста си – после отиде до кухничката, взе бутилка уиски от шкафа и си сипа в една чаша. Допълни чашата с джинджифилова бира, върна се в стаята и дочете статията в списанието. Разказваше се за вдовицата на някакъв революционер, омъжила се като младо момиче за стар ветеран от Континенталната армия, който обаче умрял през 1906 година. Глория виждаше някаква странна романтика в това, че те двете с тази жена бяха живели по едно и също време.

Тя обърна страницата и научи, че кандидат за депутат в Конгреса бил обвинен в атеизъм от своя опонент. Изненадата на Глория изчезна, когато се установи, че обвиненията били фалшиви. Кандидатът просто бил казал, че не вярва на чудото с рибите и хлябовете. След това признал, че бил твърдо убеден във възможността да се ходи по вода.

Глория довърши първата чаша и си наля втора. После се облече неглиже и се настани удобно върху канапето. Все по-ясно осъзнаваше, че е нещастна, а по бузите ѝ започнаха да се търкалят сълзи. Тя се чудеше дали са сълзи на самосъжаление и отчаяно се опитваше да спре да плаче. Упорито клатеше глава, ъгълчетата на устните ѝ трепереха, сякаш се мъчеше да се противопостави на някой, който я обиждаше. Тя не съзнаваше, че този жест е по-стар от историята, че за стотици поколения хора този жест бе израз на печал, на отричане, на протест, на отчаяние, на нещо много по-дълбоко и по-силно, отколкото Бог бе вложил в образа на човека и пред което самият Той, ако съществуваше, би бил безсилен. Тази сила, която бе в основата на трагедията, никога не можеше да бъде обяснена, нито пък даваше някакъв отговор. Тази сила бе неуловима като вятъра, но много по-определима от смъртта.

В началото на лятото Антъни се отказа и от последния клуб, в който членуваше – "Амстердам". Там той не ходеше повече от два пъти годишно, а членската такса бе непосилно бреме за него. Беше се записал в този клуб след завръщането си от Италия, тъй като навремето и дядо му членуваше в него и тъй като повечето хора, които имаха възможност, членуваха там. Всъщност обаче той предпочиташе Харвард Клъб, най-вече заради Дик и Моури. С намаляването на богатството му това вече не изглеждаше чак толкова важно... И накрая той се отказа, с известно съжаление...

Сега познатите му не бяха повече от десетина. С някои от тях се бе запознал в бара на Сами, на Четиридесет и трета улица, където всеки новодошъл бе настаняван около голяма кръгла маса и му се сервираше сравнително добро уиски. Там Антъни се бе запознал с човек на име Паркър Алисън, един от онзи тип безделници, които никога не биха били допуснати в Харвард, но който имаше невероятната способност да поглъща всякакъв вид алкохол. Представата на Паркър Алисън за издигане в обществото се изчерпваше с това човек да кара жълточервена спортна кола по Бродуей с две бляскави момичета до себе си. Той обичаше да вечеря с по две момичета вместо само с едно – въображението му не бе способно да измисли и поддържа никаква тема за разговор.

Освен Алисън идваше и един Пийт Лайтъл, който носеше сиво, килнато на една страна бомбе. Той винаги имаше пари и бе весел, а Антъни водеше с него дълги многопосочни разговори през лятото и зимата. Оказа се, че Лайтъл не само говореше, но и мислеше с фрази. Философията му бе съставена от фрази, натрупани оттук-оттам, по време на активния му безсмислен живот. Бе се запасил с незабравими фрази за социализма. С фрази за съществуването на Бога у всеки от нас – беше нещо за времето, когато претърпял някаква железопътна катастрофа. Също и с фрази за ирландския проблем, за типа жени, които харесвал, както и за безполезността на сухия режим. Единствените теми, които го откъсваха от склонността му да представя всичко с формулирани фрази, бяха свързани с подробното обсъждане на животинските аспекти от съществуването му – той познаваше с невероятни тънкости храните, алкохола и жените.