Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Докато Антъни бе потънал в тези размисли, Дик стана и след известно колебание каза:

– Събрал съм доста книги. Мисля, че е най-доброто от американската литература. Нямам предвид Лонгфелоу и други подобни, а съвременни издания. Виж!

Антъни също стана и се доближи до стената с книги. И тогава съзря замисъла. Между Марк Твен и Драйзър бяха вместени осем изящно подвързани тома – творбите на Ричард Керъмъл.

Антъни погледна Дик и видя, че на лицето му се бе изписала известна несигурност.

– Сложих и собствените си книги, разбира се – призна той, – въпреки че напоследък някои критици не ме възприемат. Тяхното мнение обаче няма значение. Критиците са като овце. А издателите ми ме рекламират като американския Такъри.

– Да – опита се да се съгласи Антъни. – Предполагам, че имат право.

Той съзнаваше, че с готовност би сменил мястото си с Дик. Самият той се бе опитвал да пише...

... Същата тази вечер, докато Ричард Керъмъл полагаше неимоверни усилия да задържи отворени уморените си очи над клавишите на пишещата си машина, невероятно пияният Антъни се бе проснал на задната седалка на едно такси, което го караше към апартамента на Клермънт Авеню.

С приближаването на зимата, като че някаква лудост обхващаше Антъни. Сутрин се събуждаше толкова изнервен, че Глория усещаше как той трепери в леглото, преди да успее да събере сили и да отиде в кухнята, за да си налее нещо за пиене. Когато не бе под въздействието на алкохола, ставаше направо непоносим. Сърцето и душата на Глория се свиваха, когато виждаше как съпругът ѝ се топи пред очите ѝ. Тя обаче изпитваше не само съжаление, а и някакво тъжно облекчение.

Антъни с часове седеше в голямото си кресло, изпаднал в състояние на вцепенение. Той вече не се интересуваше от книги. При все че кавгите между съпрузите бяха ежедневие, единственият им общ интерес като че ли бе развитието на делото за завещанието. Трудно бе да се каже какво очакваше Глория да получи с тези пари. Беше се превърнала в някакво гротескно подобие на домакиня. Тя, която допреди три години не бе правила дори кафе, сега готвеше по три пъти на ден. Следобед се разхождаше, а вечер четеше – книги, списания, каквото ѝ попаднеше. Не проявяваше обаче какъвто и да било интерес към раждането на дете. Беше самотна и красива тридесетгодишна жена.

Един следобед Глория се прибра от разходката си по покритата с мръсен сняг крайречна улица и завари в апартамента Антъни, който нервно крачеше из стаята. Трескавите му очи бяха прорязани от червени жилчици и ѝ напомняха за географска карта. За миг ѝ се стори безнадеждно остарял.

– Имаш ли някакви пари? – попита той бързо.

– Какво? Какво искаш да кажеш?

– Това, което казах. Пари. Пари! Не ме ли разбираш?

Без да му обръща внимание, тя отиде в кухнята да остави бекона и яйцата, които бе купила. Той обаче я последва и повтори въпроса.

– Чу ме какво казах. Имаш ли пари?

Тя се обърна и го погледна.

– Но, Антъни, ти май си полудял. Знаеш, че нямам пари... освен дребни, към един долар.

Той се върна в хола и отново закрачи яростно напред-назад. Очевидно беше, че очаква да го попитат какво му е. Глория влезе в стаята, седна на канапето и разпусна косата си. Тя вече не бе подкъсена по модата, а освен това бе променила и цвета си – от наситенозлатиста бе станала светлокафява.

– Е? – попита тя тихо.

– Проклета банка! – избухна той. – От десет години имам сметка при тях. Десет години! Е, въвели са някакво правило, че когато имаш под петстотин долара, не ти дават кредит. Написаха ми писмо преди няколко месеца, че съм бил под лимита. На два пъти съм подписвал тлъсти чекове – спомняш ли си? Онази вечер в "Райзенвебер", но после веднага ги покрих. Е, обещах на Хелърън, на стария Мик – той е управител на банката, – че ще внимавам в бъдеще. И мислех, че всичко е наред, но днес отидох да осребря един чек и Хелърън ми каза, че щели да ми закрият сметката. Подписвал съм много непокрити чекове, а и сметката ми никога не надхвърляла петстотин. И знаеш ли какво още ми каза?

– Какво?

– Каза ми, че трябвало да покрия чековете, защото в сметката ми нямало нищо. Всичко се разкрило, когато хората, на които платих онзи кашон с уиски, поискали да им осребрят чека. Имал съм само четиридесет и пет долара в сметката и те ще ми изпратят съобщение да изплатя допълнително още петнадесет долара.

В представите си Глория видя затвор и унижение.

– Нищо няма да ми направят – успокои я той. – Търговците на алкохол нямат смелост да протестират.