Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

– По дяволите! – удиви се той. – Излязъл съм без чековата си книжка.

– Искаш ли назаем – предложи Лайтъл.

– Оставил съм парите на шкафа вкъщи. А исках да ви почерпя.

– О, няма значение – успокои го Лайтъл. – Мисля, че все още мога да платя пиенето на приятелите си. Какво ще поръчаме? Пак същото ли?

Към девет часа Антъни стана и с несигурни крачки се запъти към вратата. Излезе на улицата и след известно колебание тръгна по Шесто Авеню, където според него имаше много заложни къщи. Стигна до познатото място, но видя, че е затворено На следващата пресечка имаше друго бюро, което също бе с пуснати решетки. Антъни бе на границата на отчаянието. Той тръгна безцелно по улицата. На ъгъла на Четиридесет и трета улица и Медисън Авеню спря срещу ярко осветения вход на хотел "Билтмор". Наблизо видя някаква купчина влажни дъски, върху които уморено се отпусна. Седя там повече от половин час, а съзнанието му почти не различаваше мислите, които витаеха в главата му. Главната от тях беше, че трябваше да намери пари и да се прибере вкъщи, преди да се е напил дотолкова, че да не може да го направи.

После, хвърляйки безцелно поглед към хотела отсреща, видя един мъж, застанал под осветения навес на входа, а до него стоеше жена с хермелиново палто. С безпогрешния усет на силно нуждаещ се човек Антъни позна в мъжа своя приятел Моури Ноубъл и стана.

– Моури! – извика той.

Моури погледна към него, а после към момичето и в този момент пред тях спря поръчаното такси. С намерението да му поиска назаем десет долара Антъни хукна през площада.

– Здравей, Моури! – протегна ръка той. – Как си?

– Добре, благодаря.

Те се ръкуваха и Антъни се поколеба. Моури не го представи, а само го гледаше с непроницаемо котешко мълчание.

– Исках да те видя – подхвана Антъни неуверено.

Не можеше да иска пари назаем, докато това момиче бе наблизо. Опита се да кимне на Моури, за да се отделят на няколко крачки.

– Много бързам, Антъни.

– Знам... но не можеш ли... – той пак се поколеба.

– Ще се видим друг път – каза Моури.

– Важно е.

– Съжалявам, Антъни.

Преди Антъни да се съвземе и да успее да формулира молбата си, момичето вече бе влязло в таксито, подпомогнато от Моури, който измърмори: "Приятна вечер", и също се качи в колата. Таксито потегли и Антъни остана сам под осветения навес.

Той влезе във фоайето на хотела. Може би щеше да намери телефон и да успее да се обади на мистър Хоулънд, борсовия си посредник. След дълго чакане се установи, че мистър Хоулънд не е у дома си. Тъкмо се канеше да даде на телефонистката на рецепцията и последната си монета, когато му хрумна друга идея.

– Обадете се на мистър Блокман – каза той внезапно, изненадан от собствените си думи.

– Кой е номерът, моля?

Едва съзнавайки какво върши, Антъни потърси името на Джоузеф Блокман в телефонния указател. Не можа да намери такъв човек и почти бе на път да затвори книгата, когато си спомни, че Глория бе споменала нещо за смяна на името. Бе въпрос на минута да открие телефона на Джоузеф Блек и да изчака, докато телефонистката го свърже.

– Алоо? Мистър Блокман... Имам предвид мистър Блек... вкъщи ли е?

– Не, излезе. Да предам ли нещо? – Провинциалният акцент му напомни за изключителните вокални възможности на Баундс.

– Къде отиде?

– Но кой се обажда, моля?

– Тук е мистър Печ. Отнася се за нещо много важно.

– Ами той отиде с една компания в "Боул Мич", сър.

– Благодаря.

Антъни прибра рестото си от пет цента и тръгна за "Боул Мич", известна танцова зала на Четиридесет и пета улица. Беше вече десет часът, но улиците бяха тъмни и почти пусти, в очакване на тълпите хора, които щяха да се изсипят от театрите и кината час по-късно. Антъни знаеше къде се намира "Боул Мич", тъй като миналата година бяха ходили там с Глория. Спомняше си също така, че посетителите трябваше да бъдат във вечерно облекло. Е, той нямаше да се качи в залата. Щеше да помоли някой от разпоредителите да повика Блокман и да го изчака във фоайето на долния етаж. Нито за миг Антъни не се усъмни в естествеността и почтеността на замисъла си. В изкривеното му въображение Блокман бе просто един от старите му приятели.

Във входа на "Боул Мич" го лъхна топлина. Жълтите светлини осветяваха дебелия зелен килим, от центъра на който една вита бяла стълба се издигаше към танцовата площадка.

Антъни заговори момчето, което обслужваше фоайето:

– Искам да видя мистър Блокман... мистър Блек – каза той. – Той е горе... Пратете да го повикат.