Францис Фицджералд - Красиви и прокълнати

Малките момиченца весело тикаха количките си по влажните, но слънчеви алеи. Гувернантките бъбреха по двойки и споделяха загадъчните си тайни. Тук-там се забелязваше по някой опърпан старец, който се бе престрашил да просне вестници и да легне върху пейката, с надеждата, че обикалянето по тъмните ъгли е свършило и се задават приятните слънчеви следобеди.

Дълго време след това тя влезе в мрачното фоайе на сградата и видя момчето, което обслужваше асансьора, застанало до зацапаното стъкло на вратата.

– Има ли някаква поща за нас? – попита тя.

– Горе е, госпожо.

Телефонната централа в кабинката му изпищя с отвратителен звук и Глория го изчака да се обади. Стомахът ѝ се сви на топка, докато асансьорът със скърцане я отнесе до жилището им – етажите се редяха един след друг като векове и всеки един бе зловещ, обвиняващ, значим. Писмото, бяло петно от проказа, лежеше върху мръсните плочки в коридора...

Скъпа моя Глория,

Вчера следобед гледахме филмовия материал от прослушването и мистър Дебрис смята, че за ролята, която е имал предвид, се нуждае от по-млада жена. Той каза, че изпълнението ти било добро и че имало някаква малка роля – на една високомерна и богата вдовица – която според него ти би могла...

Глория отчаяно се вгледа през прозореца и спря погледа си, когато той попадна на нивото на приземния етаж. Тя обаче не виждаше ясно отсрещната сграда, тъй като сивите ѝ очи бяха пълни със сълзи. Влезе в спалнята, стискайки смачканото писмо в ръка, и падна на колене пред дългото огледало върху вратата на гардероба. Ставаше на двадесет и девет години, а светът се разтапяше през очите ѝ. Опита се да си внуши, че причината е била в грима, но чувствата ѝ бяха прекалено дълбоко наранени, за да може да изпита каквато и да било утеха.

Глория се напрегна, за да види образ пред себе си, тъй силно, че я заболяха слепоочията. Да, бузите ѝ бяха все тъй леко хлътнали, ъгълчетата на очите ѝ бяха обкръжени от едва забележими бръчици. Очите бяха различни. Да, бяха се променили! ... И тогава тя внезапно осъзна колко уморени бяха тези очи.

– О, хубавото ми лице – прошепна тя в изблик на страстна печал. – О, красивото ми лице! О, не искам да живея без красивото си лице! О, какво му се е случило?

После се плъзна към огледалото и, също както при пробните снимки, притисна лицето си към пода и се разхълца. Това бе първият ѝ голям неуспех.

След още една година Антъни и Глория бяха заприличали на актьори, които бяха загубили костюмите си, но нямаха гордост да продължат да играят в трагедията – дотолкова, че една вечер в "Плаза" мисис и мис Хълм от Канзас Сити им обърнаха гръб. Причината бе в това, че мисис и мис Хълм, както и повечето хора, се отвращаваха от подобията на собствената си атавистична същност.

Новият им апартамент, за който плащаха по осемдесет и пет долара месечно, се намираше на Клермънт Авеню, на две пресечки от река Хъдзън. Живееха в него вече месец, когато в един късен следобед ги посети Мюриъл.

Залезът на границата между пролетта и лятото бе възхитителен. Антъни лежеше на канапето и гледаше към Сто двадесет и седма улица при реката, където виждаше едно малко живописно зелено тревно петно. На другия бряг имаше лунапарк. Скоро щеше да се стъмни и стоманените паяци щяха отново да заблестят в небето – подобно на омагьосан замък сред тропиците.

Антъни бе открил, че улиците в близост до техния апартамент бяха изпълнени с деца. Тези улици бяха все пак по-приятни от онези в Мариета, но, общо взето, много си приличаха. Тук-там се срещаха латернаджии, двойки млади момичета, които отиваха до Магазина на ъгъла, за да си купят сладолед и сода, и мечтаеха безкрай под небето.

Улиците вече бяха потънали в здрач, децата играеха, крясъците им достигаха чак до отворения прозорец на апартамента, а Мюриъл, която бе дошла да види Глория, му бъбреше безспирно от отсрещния край на притъмнената стая.

– Защо не запалиш лампата? – предложи тя. – Обстановката става почти призрачна.

Антъни уморено се надигна и се подчини на идеята ѝ. Сивите стъкла на прозорците изчезнаха. Той се изпъна. Сега бе понатежал, коремът му надвисваше над колана. Плътта му бе омекнала и подпухнала. Беше на тридесет и две години, а в ума му царяха пълна бъркотия и тъмнина.

– Ще пийнеш ли нещо, Мюриъл?

– Не, благодаря. Вече не пия. С какво се занимаваш напоследък, Антъни? – полюбопитства тя.

– Ами бях доста зает около делото – отвърна той с безразличие. – Ще се гледа от Апелационния съд. Надявам се да вземат някакво решение до есента. Имаше известни възражения дали въпросът бил от компетенцията на Апелационния съд.