Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Те не бяха много близки помежду си. Мисис Грантли бе десет години по-голяма от Елинор и се ожени, докато Елинор беше още дете. Затова двете никога не си бяха доверявали шепнешком своите сърдечни мечти и надежди, а сега, когато едната беше майка на семейство, а другата вдовица, стана вече съвсем късно за подобни излияния. Живееха твърде откъснати една от друга и между тях не можа да възникне онази връзка, която превръща взаимното доверие между две сестри едва ли не в необходимост. А и онова, което е лесно на осемнадесет години, става доста трудно на двадесет и осем. Мисис Грантли знаеше това и не очакваше от сестра си да сподели с нея своите тайни, но много й се искаше да я попита дали мистър Слоуп наистина й харесва.

Никак не беше трудно да се насочи разговорът към мистър Слоуп. Този човек бе станал толкова известен в Барчестър, представляваше такъв интерес за всички свещеници от епархията и беше така тясно свързан с работите на мистър Хардинг, че щеше да бъде доста странно, ако дъщерите на мистър Хардинг не заговореха за него. Твърде скоро мисис Грантли започна да отправя упреци срещу него — нещо, което тя вършеше с ентусиазъм, а Елинор, с почти същия ентусиазъм, го защищаваше. Той определено не й харесваше, щеше да бъде много доволна, ако можеше изобщо да не го вижда вече, дори се страхуваше донякъде от него, и все пак винаги се оказваше в ролята на негов защитник. Към това я принуждаваха нападките от страна на други хора, които тя намираше за несправедливи, и така, да се застъпва за мистър Слоуп, й стана почти навик.

От него разговорът се прехвърли на семейство Станъп и мисис Грантли слушаше не без интерес разказа на Елинор за неговите членове, когато изведнъж се разбра, че там е бил и мистър Слоуп.

— Какво! — не се сдържа стопанката на дома. — И той ли беше там?

Елинор спокойно потвърди това.

— Е, Елинор, той явно те харесва много. Навсякъде ходи по петите ти!

Но и това не можа да отвори очите на Елинор. Тя само се засмя и каза, че според нея домът на доктор Станъп го е привлякъл с друго обаяние. С това разговорът им завърши. Мисис Грантли остана с убеждението, че този ужасен брак е неминуем, а мисис Болд бе не по-малко убедена, че нещастният капелан, колкото и да е неприятен, е по-скоро преследван, отколкото преследвач.

Разбира се, още преди вечерята архидяконът научи, че Елинор бе останала предишния ден в Барчестър, за да се види с мистър Слоуп, и че тази среща наистина се е състояла. Той си спомни нейните категорични уверения, че семейство Станъп не очакват други гости, и не се поколеба да я обвини в измама, А и фактът (както мислеше той), че си е послужила с лъжа, доказваше повече от ясно престъплението, което й се приписваше: тя беше влюбена в мистър Слоуп!

— Страхувам се, че вече е късно да предприемаме каквото и да било — каза архидяконът. — Признавам, че съм доста изненадан. Никога не съм одобрявал вкуса на сестра ти по отношение на мъжете, но все пак не очаквах, че тя е способна да… Бррр!

— И то толкова скоро! — каза мисис Грантли, която се възмущаваше, изглежда, повече от непристойната привързаност на сестра си, дръзнала да се влюби, преди да свали своя траур, отколкото от лошия й вкус, проличал в избора на мистър Слоуп.

— Виж какво, мила, не ми е приятно да бъда груб, нито да сторя нещо, което може да огорчи баща ти, но трябва да кажа съвсем определено, че няма да позволя на този човек, нито на неговата съпруга да прекрачат прага на моя дом.

Мисис Грантли въздъхна и после се опита да утеши самата себе си и мъжа си с думите, че в края на краищата нищо още не е станало. Сега Елинор е в Плъмстед и много нещо може да се направи, за да бъде отклонена от тази гибелна страст. Клетата Елинор!

Вечерта премина без забележителни събития. Мистър Еърбин разговаряше с архидякона за своята енория, а мисис Грантли и мистър Хардинг, които познаваха голяма част от енориашите, се присъединиха към разговора. Елинор също ги познаваше, но не каза почти нищо. Мистър Еърбин не забелязваше много присъствието й, а тя не беше особено разположена да бъде подчертано любезна с любимците на зет си. Първата й мисъл, след като се прибра в спалнята си, беше, че семейният кръг на доктор Станъп е къде по-приятен от плъмстедския. Изведнъж реши, че свещениците със своя порядъчен, скучен, еднообразен начин на живот са й дошли до гуша. Защо в края на краищата хората, живеещи по широкия свят — в Италия, в Лондон или някъде другаде, — да са брутални и противни? Семейство Станъп, мислеше си тя, са празни, лекомислени, екстравагантни хора, но те не са лоши, а и умеят да направят дома си приятен. Много жалко, че архидяконът не притежава нещо от тяхното savoir vivre 58. Мистър Еърбин, както вече казахме, не забелязваше много присъствието й, но се прибра в спалнята си с чувството, че е прекарал вечерта в обществото на една красива жена, и подобно на повечето ергени, а и на някои женени мъже, реши, че едномесечният му престой в Плъмстед ще бъде по-приятен, отколкото е очаквал, щом тази красива жена ще живее под един покрив с него.