Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Той не завиждаше за богатството във вулгарния смисъл на думата, не го блазнеше и разкошът, а мечтаеше за полагащия му се дял земно щастие, свързано с жена, деца и топло семейно огнище, за скромните житейски радости, които преди високомерно отхвърляше като ненужни, но сега виждаше, че е било по-разумно да се опита да ги постигне.

Мистър Еърбин знаеше, че със своите способности, положение и приятели можеше да получи повишение, ако беше положил съответните усилия. Но вместо това той се остави да бъде предуман да приеме една бедна енория — ако сега се оженеше и по този начин се откажеше от преподавателското си място, щеше да бъде принуден да живее с триста фунта годишно. Ето какви бяха светските плодове на неговия труд, който светът намираше за толкова успешен. Светът намираше също, че самият мистър Еърбин е доволен от своето възнаграждение. Уви, уви! Светът грешеше и мистър Еърбин се убеждаваше все повече в това.

Но аз бих помолил читателя да не съди прекалено строго нашия герой. Нима сегашното му душевно състояние не е резултат от опитите да се постигне онова, което на човека не е съдено да постигне? Нима съвременният стоицизъм, колкото и да се опира на християнството, не е също такова насилие над човешката природа, каквото е и стоицизмът на древните? Философията на Зенон е била основана на верни закони, но тези верни закони са били невярно изтълкувани и поради това — неправилно приложени. Същото е и с днешните стоици, които се опитват да ни учат, че не си струва да се стремим към богатство, охолство, комфорт и земно щастие. Колко струва едно учение, което не може да намери убедени последователи и искрени проповедници?

Случаят на мистър Еърбин бе още по-особен, защото той принадлежеше към един клон от англиканската църква, който беше твърде склонен да цени земните блага, и бе живял между доста състоятелни хора. Но тъкмо тези факти го доведоха на младини поради особеностите на характера му до несвойствени за него убеждения. Той прие да остане в лоното на Високата църква, но при условие че ще следва свои собствени принципи и ще върви по път, различен от пътя на събратята му. Беше готов да се сражава за своята кауза, ако му се разреши да постъпва и да мисли както намери за добре. Такова разрешение му бе дадено, но той започна да осъзнава — когато това откритие не му вършеше вече никаква работа, — че е права неговата църква, а не той. Мистър Еърбин разбра, когато беше вече късно, че явно си е струвало труда да работи за възнаграждението, което му се полагаше на този свят, за да може да издържа жена и деца, както и карета за тях; да има уютна гостна, където да угощава приятелите си с вино, и правото да се разхожда по главната улица на своя град със съзнанието, че всички търговци ще се радват да го приемат в магазините си. Други хора стигат до това убеждение в началото на своята кариера и затова постигат целта си. За него беше вече късно.

Казахме, че мистър Еърбин бе склонен да се шегува, а описаните настроения може да се сторят несъвместими с чувството за хумор. Но това съвсем не е така. Остроумието е външната душевна обвивка на човека и е толкова чуждо на вътрешния свят на неговите мисли и чувства, колкото и пищно извезаните с брокат одежди на свещеника при олтара са чужди на скрития под тях аскет, чиято кожа е протъркана от власеницата и полураздрана от бича. Но нима тъкмо такъв един аскет не е по-горд с пищните си одежди, от който и да е друг? Нима чувството му за гордост не се подхранва от това, че докато сияе външно, той стене вътрешно? Същото е и с духовния облик. Обликът, който хората показват всекидневно пред другите, е често пъти противоположен на тяхната вътрешна същност.

В гостната на архидякона мистър Еърбин както обикновено блесна със своето ненатрапчиво остроумие, но когато се оттегли в спалнята си, той седна натъжен до отворения прозорец, роптаейки вътрешно, че в живота му няма нито жена, нито деца, нито идеално поддържана морава, на която да се излегне, нито свита от почтителни младши свещеници, нито богато жилище, нито банкови чиновници, които да му се кланят с уважение. Не можа да стане такъв апостол, какъвто мечтаеше да бъде, а се оказа просто викарий на енорийската църква „Св. Юълд“, който въздиша по епископска митра. Това се казва да паднеш между два стола на земята!

Когато на следващата сутрин мистър Хардинг и мисис Болд пристигнаха в Плъмстед, архидяконът и неговият приятел бяха отишли вече в Св. Юълд, за да може новият енорийски свещеник да разгледа църквата и да се представи на местния земевладелец. Не ги очакваха да се върнат преди вечеря. По стар навик мистър Хардинг тръгна да се поразходи по поляната около църквата, а двете сестри, останали сами, съвсем естествено заговориха за Барчестър.