Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Но точно тогава настъпи най-опасният период в неговия живот. След дълга душевна борба и — както можеше да се очаква — мъчителни съмнения великият пророк на трактарианците се обяви за католик. Мистър Нюман напусна англиканската църква, повличайки след себе си голям брой нейни колебаещи се привърженици. Той не успя да повлече мистър Еърбин, но спасението на този достоен мъж висеше на косъм. Мистър Еърбин напусна за известно време Оксфорд, за да обмисли на спокойствие стъпката, която му се струваше почти неизбежна. Уедини се в някакво малко селце край брега на едно от най-отдалечените ни графства, търсейки дълбоко в душата си отговор на въпроса дали има право да остане в лоното на своята църква-майка.

Нещата щяха да свършат зле за него, ако беше оставен сам на себе си там. Всички обстоятелства бяха против мистър Еърбин: житейските му интереси изискваха да остане протестант, а на житейските си интереси той гледаше като на най-люти врагове и да ги победи, беше за него въпрос на чест. В това състояние на мъчителен екстаз такава победа нямаше да бъде трудна — той най-спокойно би се отказал от насъщния, но му струваше много усилия да се избави от мисълта, че решението му да остане в лоното на англиканската църква може да се окаже продиктувано от не съвсем достойни мотиви. Чувствата му също бяха против него — той изпитваше дълбока и силна любов към човека, който беше досега негов духовен наставник, и жадуваше да последва примера му. Вкусовете му бяха против него — пищните ритуали на римокатолическата църква, нейните тържествени празници и сурови пости възбуждаха неговото въображение и радваха очите му. Собствената му плът беше против него — каква опора са за клетия, слаб, колебаещ се човек законите, които строго изискват високи нравствени добродетели, себеотрицание, послушание и целомъдрие и чието нарушение би се равнявало на въпиещ, несъмнен, ужасен грях! Дори и вярата му беше против него — той така горещо копнееше да вярва, изпитваше такава силна потребност да докаже своята вяра на дело и смяташе простото измиване във водите йордански толкова недостатъчно, че извършването на някоя велика постъпка — например отричането от всичко в името на истинската църква — имаше почти непреодолимо обаяние за него.

Мистър Еърбин беше по това време още много млад и когато напусна Оксфорд, за да се отправи към далечното си убежище, той изпитваше прекалено силно упование в собствените си защитни сили и склонност да презира здравия разум на обикновените хора, затова не очакваше да получи помощ в предстоящата битка от някой случаен жител на избраното от него селце. Но Провидението се показа благосклонно към него: тук, на този пустинен, далечен, брулен от ветровете бряг, той срещна човек, който постепенно успокои бушуващия му дух, уталожи въображението му и му даде урок по християнски дълг. Когато напусна Оксфорд, мистър Еърбин беше склонен да гледа на селските свещеници от повечето английски енории почти с презрение. Той имаше амбицията — ако остане в лоното на тяхната църква — да направи нещо за тяхното издигане, да съдействува за вливането на нова енергия и вяра в сърцата на тези служители божии, които според него твърде често се задоволяваха да прекарат живота си и без едното, и без другото.

Но тъкмо от такъв един свещеник мистър Еърбин получи в часа на своята велика нужда помощта, която му беше толкова необходима. Един беден младши викарий от някаква затънтена корнуолска енория го научи за първи път, че най-висшият дълг на християнина се диктува от вътрешни, а не от външни закони, че човек не може да стане безхитростен слуга, като следва само писани правила, и че сигурността, която той се готвеше да потърси зад стените на Рим, не е нищо друго, освен егоистичния стремеж към лична безопасност на един недостоен войн, който се преструва на болен в навечерието на битката.

Мистър Еърбин се завърна в Оксфорд по-смирен, по-добър и по-щастлив и от този момент нататък той отдаде всичките си сили на църквата, в чиято вяра беше отраснал. Хората, които го заобикаляха, укрепваха неговата преданост към принципите на тази църква. След скъсването му с мистър Нюман никой не беше упражнявал върху него такова влияние, каквото имаше сега ректорът на колежа. Докато виждаше в лицето на този млад човек възможен отстъпник, доктор Гуин не изпитваше особени симпатии към него. Макар и да принадлежеше към Високата църква, ректорът не обичаше хората, чиято вяра не се задоволяваше с „Тридесет и деветте члена“ 56. Ентусиазмът на хора като Нюман беше за него признак по-скоро на лудост, отколкото на благочестие, а у младите го отдаваше повече на суетност. Самият доктор Гуин, макар и религиозен, беше същевременно един много практичен светски човек и не одобряваше хората, които считаха тези две неща за несъвместими. Когато узна, че мистър Еърбин е почти католик, ректорът започна да съжалява за усилията си да направи член на своя факултет един толкова недостоен човек, а когато чу, че мистър Еърбин се готви да прегърне изцяло католическата вяра, той изпита известно задоволство от предстоящото освобождаване на заеманото от него място.