Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Но нали въпросът за завръщането на мистър Хардинг е решен?

— Според мен нищо не е още решено — отговори Елинор.

— Но нещата са толкова ясни — каза Бърти, — стига баща ви да има желание да се върне. Кой друг би могъл да заеме мястото на управител след всичко станало?

Елинор обясни как мистър Слоуп се бе опитал да обсъжда този въпрос сега, и те продължиха нататък. Шарлот изрази желание да се изкачи на хълма извън града, за да разгледа оттам кулите на катедралата. Елинор потърси опора в ръката на Бърти и по пътя му разказа как стоят нещата между баща й и епископа.

— А той? — Бърти посочи мистър Слоуп. — Каква е неговата роля във всичко това?

Елинор разказа как мистър Слоуп се бе опитал отначало да диктува условията на нейния баща и как после бе променил мнението си и бе направил всичко възможно да спечели епископа за каузата на мистър Хардинг.

— Но баща ми — завърши тя — не е много склонен да му се довери. Всички казват, че той се държи прекалено надменно с местното духовенство.

— Повярвайте ми — каза Бърти, — вашият баща е прав. Ако не греша, този човек е не само надменен, но и двуличен.

Четиримата стигнаха до върха на хълма и се върнаха в града по една пътека през полята, като минаха по малко дървено мостче (една дъска с перила от колчета) и се озоваха от другата страна на катедралата, противоположна на мястото, от което бяха тръгнали. По такъв начин те заобиколиха владенията на епископа, катедралата и околните поля и когато стигнаха до дома на доктор Станъп, вече минаваше единадесет.

— Много късно стана — каза Елинор. — Би било неприлично да безпокоим пак майка ви в такъв неподходящ час.

— О, мама няма да бъде обезпокоена — засмя се Шарлот. — Тя сигурно отдавна си е легнала, а Мадлин ще се разгневи страшно, ако не се отбиете да я видите. Хайде, Бърти, поеми шапката на мисис Болд.

Те се качиха в гостната, където синьората беше сама и четеше книга. Тя изглеждаше малко тъжна, но точно толкова, колкото да събуди допълнителен интерес у мистър Слоуп. Скоро този щастливец бе допуснат да седне на нейната кушетка и те започнаха оживено да шепнат. Синьората си имаше свой маниер на шепнене, който се различаваше много от шепненето на великите трагици. Великият трагик съска, притаил дъх, и произнася нечленоразделни звуци, но го чуват в целия салон. Синьората не съскаше и произнасяше всички думи с ясен, сребрист глас, но те бяха доловими само за ухото, в което бяха нашепвани.

Шарлот усърдно сновеше из стаята, давайки си вид, че е много заета, после спомена нещо за майка си и изтича горе. Така Елинор остана сама с Бърти и не усети как мина цял час. Нека отдадем дължимото на Бърти — той едва ли би могъл да изиграе по-добре козовете си. Не я ухажваше, не въздишаше и не си придаваше замечтан вид, а я развличаше приятелски, но почтително. И когато в един часа след полунощ се сбогува с Елинор пред вратата на дома й, докъдето впрочем я изпрати заедно с вече обзетия от ревност мистър Слоуп, тя беше на мнение, че той е един много приятен млад човек и че едва ли има по-очарователно семейство от Станъпови.

Време е вече да представим лично на читателя преподобния Франсис Еърбин, бивш професор по поезия в Оксфорд, а сега свещеник на енорията при църквата „Св. Юълд“ в барчестърската епархия. Съдено му е да заеме видно място в тази книга и затова е желателно авторът да нахвърли един колкото може по-жив портрет пред вътрешния взор на читателя.

За съжаление още не е открит метод за умствена дагеротипия или фотография, чрез който човешките характери да могат да бъдат сведени до писмено изображение и с непогрешима точност въплътени в правилни граматични форми. Колко често авторът на романи — а и историкът и биографът — чувствува, че е създал в себе си един точно възпроизведен върху платното на въображението си пълнокръвен образ на човек, но когато се хване за перото, за да увековечи този портрет, думите му се изплъзват, стават неуловими и безсилни, преобръщат всичко нагоре с краката и след десетина страници той се убеждава, че описанието прилича на замисления образ толкова, колкото кръчмарската табела — на Кеймбриджкия херцог.

И все пак механичната точност на описанието едва ли ще достави на читателя повече удовлетворение, отколкото точната фотография би доставила на любещата майка, която иска да притежава съвършено копие на обожаваната си рожба. Приликата може да е пълна, но това е една невзрачна, мъртва, безчувствена, зловеща прилика. Портретът е правдоподобен и всеки може веднага да познае кой е изобразен на него, но самият човек няма да изпита особена гордост от тази правдоподобност.