Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Това е сметката за нашите рокли, татко. От последните шест месеца. Не можем трите да се обличаме даром.

— Виж ти, даром! — каза той, вперил поглед в сумата, която в милански лири изглеждаше наистина чудовищна.

— Шивачът трябваше да изпрати сметката до мен — каза Шарлот.

— Много съжалявам, че не го е направил, особено ако беше в състояние и да я платиш. Доколкото виждам, три четвърти от сумата са пари, изразходвани за Мадлин.

— Тя има толкова малко развлечения, сър — застъпи се за сестра си Шарлот, движена от искрена добрина.

— И той май няма други развлечения — каза доктор Станъп, като подхвърли още едно писмо на дъщеря си. То беше от поредния член на семейство Сидония, който учтиво молеше бащата да изплати незначителната сума от седемстотин фунта по полица, издадена на името на мистър Етълбърт Станъп и пресрочена с девет месеца.

Шарлот прочете писмото, бавно го сгъна и го пъхна под подноса.

— Той май няма други развлечения, освен да подписва полици на евреите. Нима мисли, че ще я платя?

— Разбира се, че не мисли така — отвърна Шарлот.

— И кой според него ще я плати?

— Честта ни няма да пострада, ако полицата си остане неплатена. Той едва ли е взел много от нея.

— Тогава, значи, може спокойно да влезе в затвора и да изгние там — каза бащата. — Друга алтернатива, ако не греша, няма.

Доктор Станъп имаше предвид обичайната практика от своята младост, но дъщеря му, въпреки че бе живяла толкова дълго в чужбина, познаваше много по-добре днешна Англия.

— Ако иска да арестува Бърти, ищецът ще трябва първо да води дело — каза тя.

Ето как, о велик Сидонийски роде, ние, неверниците, се отнасяме към теб, когато в час на крайна нужда ти и твоите събратя ни помагате с купища злато, големи колкото лъвове, а понякога и с поръчки за вино и несесери.

— Как? Да допусне да го обявят за неплатежоспособен?! — възкликна докторът.

— Но той вече е такъв! — каза Шарлот, която не обичаше да оставя нещата недоизяснени.

— Какво падение за сина на един свещеник от англиканската църква! — възмути се баща й.

— Не виждам защо синовете на свещениците да са по-обвързани с изплащането на дълговете си от останалите млади хора! — каза Шарлот.

— Откакто е завършил училище, той е получил от мен толкова, колкото не получават дори най-големите синове на мнозина благородници!

— Дайте му тогава още една възможност, сър.

— Какво! — кресна разгневеният баща. — Нима искаш да платя на този евреин?

— О, не! Аз не бих му платила — това си е негов риск. А ако се случи най-лошото, Бърти ще трябва да напусне страната. Но моята молба към вас е да бъдете мил с Бърти и да му разрешите да остане тук, докато е възможно. Той е замислил нещо, което може да го изправи най-после на крака.

— Да не би да мисли да се посвети на професията си?

— Да, и това също, но по-късно. Решил е да се жени.

В този момент вратата се отвори и Бърти влезе, като си подсвиркваше с уста. Баща му веднага се захвана с яйцето си, тъй че Бърти продължи със свиркането, необезпокояван от никого, додето стигна до стола на Шарлот.

Тя му даде знак с очи, които насочи първо към баща си и след това към писмото, чието ъгълче се подаваше изпод подноса за чай. Бърти разбра намека, с безшумно котешко движение измъкна писмото и се запозна с неговото съдържание. Обаче докторът го забеляза, макар че изглеждаше дълбоко погълнат от черупката на яйцето, и каза с най-суров глас:

— Е, сър, познавате ли този господин?

— Да, сър — отвърна Бърти. — Познавам го малко, но това не му дава право да ви безпокои. Ако позволите, сър, аз сам ще отговоря на това писмо.

— Аз във всеки случай няма да му отговоря — заяви бащата и след кратка пауза добави: — Вярно ли е, сър, че дължите седемстотин фунта на този човек?

— Как да ви кажа — отговори Бърти. — Бих оспорил сумата, ако бях в състояние да му заплатя онова, което наистина му дължа.

— Подписвали ли сте му полица за седемстотин фунта? — попита с много висок и много сърдит глас бащата.

— Мисля, че му дадох такава полица, но получих от него всичко на всичко сто и петдесет фунта.

— А какво стана с останалите петстотин и петдесет?

— Ами преди всичко, сър, имаше сто фунта комисиона, а останалите взех в павета и кончета-люлки.

— Павета и кончета-люлки! — възкликна доктор Станъп. — И къде са те?

— Те ли, сър? Мисля, че са някъде в Лондон. Ща се информирам по-точно, ако имате нужда от тях.

— Господи, какъв идиот! Цяло безумие е да се хвърлят още пари по него! Нищо вече не може да го спаси от провал! — И с тези думи злочестият баща са оттегли от стаята.