Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Вчера аз разговарях цял час с мистър Слоуп — каза не без известно достойнство тя — и не се почувствувах унизена от това.

— Да допуснем — отвърна той. — Но позволете ми да решавам сам как трябва да се държа в подобни случаи. И още нещо, Елинор: във ваш интерес е да следвате понякога съветите на истинските си приятели. Иначе един прекрасен ден ще се окаже, че не са ви останали вече приятели, чиито съвети бихте могли да приемете.

Елинор се изчерви до корените на косите си. Но дори и сега тя нямаше ни най-малка представа какви мисли се въртят в главата на архидякона. От смъртта на клетия Джон Болд тя не бе изобщо помисляла, че може някога да се влюби отново или да бъде отново обект на нечия любов. Във всеки случай подобна идея не би могла никога да бъде породена от човек като мистър Слоуп.

Независимо от това лицето й се покри с плътна руменина, тъй като чувствуваше, че я обвиняват в нещо недостойно — беше й особено мъчно, че баща й не застана веднага на нейна страна, макар именно заради него да се бе примирила с ролята на довереница на мистър Слоуп. Тя бе разказала най-подробно за всичко станало на баща си — наистина той не беше много съгласен с нея, що се отнася до плановете на мистър Слоуп за старопиталището, но не каза нищо, което би могло да се изтълкува като упрек, че е говорила с капелана.

Елинор бе препалено сърдита, за да посрещне с покорно мълчание думите на зет си. Всъщност тя така и не можа да свикне да се държи смирено пред него и това им пречеше да бъдат верни съюзници.

— Не разбирам какво искате да кажете, доктор Грантли — рече тя. — Не мисля, че мога да се упрекна в такава постъпка, която моите приятели не биха одобрили. Мистър Слоуп дойде тук, за да разбере дали татко иска да се върне в старопиталището, и аз му отговорих, тъй като съм убедена, че има най-добри намерения.

— Най-добри намерения! — подигравателно повтори архидяконът.

— Според мен вие сте много несправедлив към мистър Слоуп — продължи Елинор, — но аз говорих вече с татко по този въпрос. И тъй като моите думи очевидно не ви харесват, позволете ми, доктор Грантли, да ви оставя в компанията на баща ми. — С тези думи тя излезе спокойно от стаята.

Всичко това беше крайно неприятно за мистър Хардинг. Стана му ясно, че архидяконът и неговата съпруга бяха убедени в намерението на Елинор да се омъжи за мистър Слоуп. Самият той не можеше да повярва в това, но, от друга страна, не можеше да отрече, че обществото на мистър Слоуп, изглежда, не й беше неприятно. Тя непрекъснато се срещаше с него и той беше единственият неженен мъж, когото приемаше. Когато се обсъждаше неговото поведение, винаги го защищаваше, макар и да знаеше колко противен е той на нейните приятели. Обаче мистър Хардинг си даваше сметка, че ако тя наистина реши да стане мисис Слоуп, той няма морално основание да се противопостави на това. Елинор имаше право сама да решава кое е добро за нея, а като баща той не би могъл да каже, че бракът с един толкова уважаван свещеник би я опозорил. А да се скара с дъщеря си заради този брак и да се отвърне завинаги от нея, както заплашваше да стори архидяконът, беше изобщо немислимо за мистър Хардинг. Ако тя решеше да се омъжи за този човек, той трябваше да преодолее, доколкото е възможно, отвращението си към него. Неговата Елинор, делила с него отминалите щастливи дни, трябваше да си остане негова любима дъщеря, зеница на неговите очи. Който иска, нека се откаже от нея — той никога нямаше да направи това. Ако му беше писано на стари години да сяда на една маса е човекът, който единствен му внушаваше такава неприязън, щеше да се примири и с това. Той беше готов на всичко, само и само да не загуби дъщеря си.

Тази обърканост на чувствата пречеше на мистър Хардинг да вземе страната на Елинор срещу архидякона или на архидякона срещу Елинор. Някой може да каже, че той не биваше да я подозира в подобно нещо. Уви, така е! Но мистър Хардинг не беше съвършен. Нерешителен, слабохарактерен, готов да се води по другите, несигурен в себе си, той беше много далеч от съвършенството. Същевременно не бива да се забравя, че този брак, който внушаваше такова отвращение на архидякона и който е не по-малко противен и на нас, защото добре познаваме мистър Слоуп, не изглеждаше толкова чудовищен в очите на мистър Хардинг, тъй като в своето милосърдие той не изпитваше такава омраза към капелана, каквато изпитваше архидяконът и каквато може би изпитваме и ние.

Но когато дъщеря му напусна стаята, той се почувствува много потиснат. И както обикновено правеше в минути на скръб, засвири някаква тиха мелодия на едно въображаемо виолончело, като движеше бавно напред-назад едната си ръка, сякаш държеше лък, и разхождаше другата по невидимите струни.