Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Много мило от нейна страна — отбеляза бившият управител. — Наистина те приличат повече на чужденци, отколкото на англичани, но това едва ли ги прави по-лоши.

Архидяконът беше, общо взето, благосклонен към Станъп и семейството му и не възрази нищо. Затова бе решено мистър Хардинг да отложи с един ден идването си в Плъмстед и да вземе със себе си Елинор, бебето и кърмачката.

Без съмнение мистър Слоуп ставаше важна фигура в Барчестър.

Семейство Станъп имаше немалко причини да изпитва тревога и дори обърканост, но те рядко имаха вид на разтревожени или объркани. Това се дължеше на особената дарба на всеки един от тях да носи своето бреме, без да се оплаква и без да търси съчувствие. Те винаги се стремяха да приемат нещата откъм тяхната добра страна, а в случай че такава липсваше, гледаха на бедата с равнодушие, което, ако не може да се нарече стоическо, поне отговаряше на поставените от стоиците цели. Старият Станъп не можеше да не си дава сметка, че е изпълнил лошо дълга си и като свещеник, и като баща, и с болка си мислеше за положението, в което ще се окаже семейството му след неговата смърт. В течение на много години той получаваше не по-малко от три хиляди фунта годишно, но семейството му нямаше да разполага с нищо друго, освен с личното състояние от десет хиляди фунта на мисис Станъп, Не само беше изразходвал целия си доход, но имаше и дългове. И все пак той рядко показваше външни признаци на тревога.

Жена му беше същата. Тя не глезеше много децата си, но поне не смущаваше техните радости, не се оплакваше от съдбата, нито говореше за миналите си и бъдещи страдания. Докато имаше прислужница, която да й помага при обличането, и хубави тоалети, които да облича, друго не й трябваше. Такива бяха и децата, Шарлот никога не досаждаше на баща си с упреци за надвисналата над главите им бедност, не показваше признаци на тревога, че толкова бързо се превръща в стара мома, рядко беше сърдита и доколкото може да се съди по външността, беше винаги доволна. Характерът на синьората не беше толкова лек, но затова пък тя обладаваше завидно мъжество: рядко се оплакваше, и то никога пред своите близки. Макар и постигната от нещастие, което би сломило сърцето на всяка жена, притежаваща нейната хубост и като нея лишена от религиозна утеха, тя го понасяше мълчаливо, като намекваше за него само за да предизвика състрадание и възхищение у мъжете, с които кокетничеше. Колкото до Бърти, интонацията на гласа му и блясъкът в очите му сякаш говореха, че няма по-безгрижен и по-щастлив човек от него. И наистина нямаше. Той беше неспособен да мисли за бъдещите изпитания. Заплашващата го мизерия пречеше на апетита му толкова, колкото и точенето на касапския нож пречи на апетита на овцата.

Това безгрижие ги напускаше в много редки случаи. Все пак понякога в очите на бащата се появяваше пламъкът на гнева и лъвът надаваше глухо, заплашително ръмжене, сякаш се готвеше за кървав лов. Друг път мадам Нерони се ожесточаваше срещу цялото човечество, въставаше повече от обикновено срещу светските условности и беше готова да се откъсне от котвата и да бъде отнесена от бурния поток на своите чувства към гибел и разруха. Но и тя като всички останали членове на семейството не познаваше истинските чувства и беше неспособна на истинска страст. В това беше нейното спасение. Преди да се реши да пристъпи към замисляната лудория, тя правеше малка сметка, в резултат на която се оказваше, че родителската вила или дори скромният дом в Барчестър е за предпочитане пред скитанията по широкия свят.

Живееха без всякакъв ред. Първи на закуска слизаше обикновено бащата, последван от Шарлот, която му поднасяше кафето. Останалите закусваха, където, както и когато намерят за добре. Сутринта след безуспешното посещение на архидякона в двореца доктор Станъп влезе в столовата застрашително намръщен; посивялата му грива беше по-разрошена от обикновено и той дишаше тежко и учестено, докато се настаняваше на стола си, В ръката си държеше отворени писма и когато Шарлот влезе в стаята, той още ги четеше. Тя се приближи до него и по навик го целуна, но той не показа, че забелязва жеста й, и тя разбра, че се е случило нещо неприятно.

— Какво означава това? — каза баща й, хвърляйки през масата едно писмо с миланско клеймо.

Шарлот пое писмото с уплаха, но се успокои, като видя, че това е само сметката от техния италиански шивач. Цифрата беше доста голяма, но не чак толкова, че да причини скандал.