Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Лицето му бе все още заровено в завивките, когато вратата на спалнята се отвори безшумно и мистър Хардинг влезе с кадифена стъпка. Мистър Хардинг дежуреше до това легло почти със същото постоянство, с каквото и архиепископът, и неговото присъствие там беше също така естествено, както и присъствието на зет му. Той застана непосредствено зад доктор Грантли, преди последният да го забележи, и също би коленичил в молитва, ако не се опасяваше, че подобна постъпка от негова страна може да стресне архидякона и да наруши спокойствието на умиращия. Но доктор Грантли незабавно го забеляза и се изправи на крака. Мистър Хардинг топло стисна двете му ръце. В този момент те се почувствуваха по-близки от всякога, а по-нататъшните събития до голяма степен спомогнаха за запазването на това тяхно усещане. Те стояха прави един срещу друг, стискаха ръцете си и сълзите се стичаха по лицата им.

— Бог да ви благослови, мили мои — каза със слаб глас пробуждащият се епископ. — Бог да ви благослови и двамата, скъпи мои деца… — И той предаде богу дух.

От гърлото му не се изтръгна мъчителен хрип, нямаше агония, не се долавяше никакъв признак на смърт, освен лекото увисване на долната челюст, а очите, които бяха тъй често затворени от съня, сега останаха неподвижни и отворени. Както мистър Хардинг, така и доктор Грантли не бяха сигурни, че животът го бе напуснал, макар и двамата да се досещаха за това.

— Струва ми се, че всичко вече свърши — каза мистър Хардинг, все още държейки ръцете на зет си. — Мисля… не, надявам се, че е така.

— Ще позвъня — почти прошепна архидяконът. — Трябва да извикам мисис Филипс.

Мисис Филипс, болногледачката, бързо пристигна в стаята и веднага затвори с опитна ръка застиналите очи на мъртвия.

— Свършено е, нали, мисис Филипс? — попита мистър Хардинг.

— Милорд не е вече между нас — отвърна болногледачката, като се обърна и направи дълбок поклон с тържествен израз на лицето. — Негово преосвещенство заспа в упокоение като младенец в люлката си.

— Трябва да се радваме на това, архидяконе — каза мистър Хардинг, — да, да се радваме за този скъп, благ, великолепен човек. Дано и нашият край бъде така мирен и спокоен!

— Наистина — каза мисис Филипс. — Слава на бога за всичките му милости, а такъв кротък, смирен, внимателен християнин като негово преосвещенство… — И с непресторена, макар и не особено дълбока тъга тя изтри с бялата си престилка бликналите от очите й сълзи.

— Можете само да се радвате, че всичко свърши — каза мистър Хардинг, все още утешавайки своя приятел.

Но мислите на архидякона бяха вече отлетели от тази обител на смъртта към кабинета на министър-председателя. Той си бе наложил да се моли за живота на баща си, но след като този живот си бе отишъл, нямаше защо да губи скъпоценни минути. Сега беше безпредметно да се отдава на празни разсъждения за смъртта на епископа, нямаше смисъл да поставя всичко на карта заради едно неразумно чувство.

Но какво можеше да направи, докато тъст му стоеше там, стиснал ръката му? Как да забрави, без да се покаже безсърдечен, че епископът беше негов баща — и да мисли не за това, което бе загубил, а за онова, което би могъл да спечели?

— Да, така е — отвърна той най-после. — Ние отдавна се бяхме примирили с тази мисъл.

Мистър Хардинг го хвана под ръка и го изведе от стаята.

— Ще го видим пак утре сутринта — каза той, — а сега нека предоставим всичко на жените. — И двамата слязоха долу.

Почти се беше мръкнало, а министър-председателят трябваше на всяка цена да узнае още тази нощ, че епархията е овакантена. Това можеше да се окаже решаващо; ето защо, в отговор на нестихващите утешения на мистър Хардинг, архидяконът подхвърли, че незабавно трябва да съобщят по телеграфа в Лондон. Мистър Хардинг, който беше наистина малко изненадан от силната скръб, както си мислеше той, на доктор Грантли, сега съвсем се слиса, но не възрази нищо. Той знаеше, че архидяконът има някаква надежда да наследи поста на баща си, но съвсем не предполагаше колко основателна бе тази надежда.

— Да — каза доктор Грантли, съвземайки се от моментната си слабост. — Веднага трябва да изпратим съобщение. Не се знае какви последици може да има едно забавяне. Бихте ли се заели с това?

— Аз! Но да, разбира се. Ще направя всичко необходимо, само че не ми е ясно какво точно искате.

Доктор Грантли седна на бюрото, потопи перото в мастилото и написа на един лист следното:

„По електрическия телеграф