Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Тези думи бяха пошепнати и онези, до чиито уши те достигнаха, ги изтълкуваха, в смисъл че управлението на барчестърската епархия няма да се изплъзне от ръцете на архидякона. Тогавашният министър-председател беше на особена почит в Оксфорд и бе гостувал напоследък у ректора на Лазаровия колеж. Ректорът на този колеж, който впрочем в много отношения е най-представителният и най-богатият колеж в Оксфорд, беше особено близък приятел и най-доверен съветник на архидякона. По случай посещението на министър-председателя доктор Грантли бе също поканен и срещата премина много сърдечно. На сутринта доктор Гуин, ректорът, каза на архидякона, че според него работата е уредена.

По това време епископът береше вече душа, но и на правителството не му оставаха много дни. Доктор Грантли се завърна от Оксфорд радостно възбуден и с високо самочувствие. Той зае отново своето място в епископския дворец и продължи да изпълнява последния синовен дълг към своя баща — дълг, който той изпълняваше, нека му отдадем дължимото, с повече грижовна нежност, отколкото можеше да се очаква, ако се съди по неговото иначе доста светско поведение.

Един месец по-късно лекарите обявиха, че болният ще изкара още най-много четири седмици. След като този срок изтече, те не скриха учудването си и му дадоха още две седмици. Старецът живееше само с вино, но в края на двете седмици той беше все още жив, а слуховете за предстоящото падане на кабинета зачестиха. Сър Ламбда Мюню и сър Омикрон Пи, двете светила на лондонската медицина, пристигнаха за пети път и заявиха, поклащайки учените си глави, че не е възможно болният да изкара още цяла седмица, а когато седнаха да обядват в парадната столова на двореца, те пошепнаха доверително на архидякона, че се очаква кабинетът да падне до пет дни. Синът се върна в стаята на баща си, собственоръчно му даде подкрепителната глътка мадейра и седна до постелята да прецени внимателно шансовете си.

Правителството щеше да падне до пет дни, баща му трябваше да умре до… не, той отхвърли този начин на разсъждение. Кабинетът щеше да си отиде, а епархията можеше да се оваканти горе-долу по същото време. Не се знаеше нищо определено за имената на хората, които щяха да дойдат на власт, а трябваше да мине най-малко седмица, преди да бъде сформиран новият кабинет. Дали назначенията през този период щяха да бъдат извършвани от досегашните хора? Доктор Грантли допускаше, че тъкмо така ще стане, но не знаеше нищо положително и това го накара да се учуди на собственото си невежество по тези въпроси.

Той се опитваше да не мисли за това, но напразно. Шансовете бяха много изравнени, а залогът — изключително висок. Отправи поглед към притихналото, спокойно лице на умиращия. Нито смъртта, нито прекараната болест бяха оставили отпечатък върху него; то беше малко по-мършаво отпреди, малко посивяло и бръчките бяха станали по-дълбоки, но доколкото архидяконът бе в състояние да прецени, животът би могъл да трепка в него седмици наред. Сър Ламбда Мюню и сър Омикрон Пи се бяха лъгали вече три пъти и можеха да се излъжат още толкова. Старият епископ спеше двадесет часа в денонощието, но през кратките периоди на бодърствуване той познаваше както сина си, така и стария си приятел мистър Хардинг, тъста на архидякона, и трогателно им благодареше за техните грижи и обич. Сега отново спеше, легнал спокойно на гръб, като младенец, устата му беше леко отворена, а редките му посивели коси се подаваха пръснати под нощната шапка; дъхът му изобщо не се чуваше, а слабата му костелива ръка, положена върху завивката, не се помръдна ни веднъж. Колко лек беше преходът на благия старец от този свят към отвъдния!

Но съвсем не така леко беше на душата на сина му, седнал до неговото ложе. Ток знаеше, че случаят няма да се повтори. Архидяконът минаваше вече петдесетте и нямаше голяма надежда приятелите му да се върнат скоро на власт. Нито един британски министър-председател, освен сегашния, който толкова скоро трябваше да си отиде, не би дори помислил да направи доктор Грантли епископ. Потънал в дълбоко мълчание, той дълго седя отдаден на тези тягостни размишления, после се загледа в това все още живо лице и едва в този миг се осмели да се запита дали всъщност не желаеше смъртта на баща си.

Това усилие му подействува спасително и въпросът получи много скоро отговор. Този горд, властолюбив, суетен човек падна на колене до леглото и вземайки ръката на епископа в своите ръце, отправи пламенна молитва да му бъдат простени греховете.