Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Но мечтите — били те за възможното или невъзможното — е свойствена странната способност да се материализират. Те се материализират в творчество, но се материализират и в живот. Необузданите романтически блянове породиха не само метежни творби, но и шеметни, напрегнати, нерядко катастрофални съществувания. По аналогичен начин мечтите на Тролъп, в които „не се въвежда нищо невъзможно“, бавно — твърде бавно наистина — започват да си проправят път към житейското си и творческо осъществяване.

Най-напред житейски: щастлива случайност отвежда самотния двайсет и шест годишен младеж на работа в Ирландия. Тук той изведнъж се оказва харесван и желан, тук придобива доживотната си страст към лов на лисици, тук за пръв път разкрепостява виталната си натура. Най-сетне тук той среща бъдещата си съпруга — дребничката, красива и винаги блестящо елегантна Роуз Тролъп застава до Антъни, толкова изстрадал през младостта си заради размъкнатото си облекло. До края на живота му тя — освен издателите — е единствената читателка на романите му в ръкопис и в свежите детайли на Тролъповото повествование, в превъзходните описания на женски тоалети (те няма да убегнат от погледа на читателите на „Барчестърски кули“) критиците са склонни да виждат нейното благотворно присъствие.

С творчеството нещата тръгват по-трудно. Тролъп е един от най-късно реализиралите се писатели на епохата. Първите му романи минават незабелязано. Той наближава вече четиридесетата си година, когато едно хрумване при разходка край катедралата в Солсбъри най-сетне му дава възможност да разгърне писателската си дарба и го отвежда до дълго чакания успех. Плод на това хрумване е цикъл романи, обединени от едни и същи герои — „Барсетширски хроники“. Първият от тях, „Управителят“, привлича вниманието на публиката едва след успеха на втория — „Барчестърски кули“ (1857 г.). Следват „Доктор Торн“, „Пасторският дом във Фрамли“, „Малката къща в Олингтън“. „Последната хроника на Барсет“ излиза през 1867 година. „Барсетширски хроники“ заедно с другия голям цикъл романи, посветени на парламентарните борби и познати на българските зрители от телевизионната серия „Семейство Палисър“, са основата, върху която се гради литературната слава на Антъни Тролъп.

Плод на разходката в Солсбъри е не само цикъл романи, но и цяло графство — въображаемо наистина, но така точно и подробно възсъздадено с релефа, архитектурата и обитателите си, така прецизно вписано в реалните исторически събития, че Барсетшир, по думите на един изследовател на Тролъп, „почти изисква да бъде вмъкнат както в историята, така и в картата на Англия“. Тролъп намира своята стихия в изобразяването на социалните процеси в това типично за аграрна Южна Англия графство, попаднало под натиска на настъпващите поради индустриализацията и урбанизацията промени. Психологията на Тролъповите герои проследява деликатните механизми, определящи избора, пред който е поставен човек в конкретна социална ситуация. Хуманното и проникновено третиране на избора, една от най-силните страни на Тролъп, прави особено интересни неговите героини. В голяма част от романите му техните колебания и съмнения при предпочитанието на един или друг брачен партньор определят развитието на сюжета. Но бракът сам по себе си не стои в центъра на Тролъповия свят: той е само една от социалните стратегии, средство за социално осъществяване и проба за социална адекватност. Това определя неговата сюжетна значимост. Но тъкмо това за следвикторианското поколение писатели не е животът: реалността е нещо по-дълбоко, по-трудно доловимо и може би по-жестоко, непоносимо за несвикналия човешки поглед. За тях рисунъкът на повествование от типа на Тролъповото е само драперия, скриваща истинската действителност: то е измислено, белетристично в смисъл на „фиктивно“ — то е насилие над трудно изразимата същност на битието. Животът не е „такъв“, пише Вирджиния Улф: ако писателят би могъл да бъде верен на същността му, тогава „нямаше да има нито фабула, нито комедия, нито трагедия, нито любовни влечения, нито драми в общоприетия стил и нито едно копче нямаше да е зашито според повелите на последната мода“. 1

Така, видяно в перспективата на романтическата традиция, творчеството на Тролъп се разкрива като парадоксална мечта по онова, което е; видяно от гледната точка на следвикторианското поколение, неговото „уважение към факта“ се оказва фикция, служене на илюзорното, на онова, което само изглежда, че е. Вярно, че Тролъповият вкус към обикновеното и възможното е примесен с идилични нотки, които постепенно се засилват: роман след роман, Барсетшир все повече се превръща в идеализирана крепост на традиционните ценности, устояваща срещу веянията от Лондон и широкия свят. Но и такъв, какъвто го виждаме днес с освободено от полемични пристрастия зрение — традиционалист в начина си на мислене и писане, предразположен към нравоописателство и идеализация, склонен към компромиси там, където Дикенс или Такъри са склонни към негодувание, еснафски загрижен за викторианското благоприличие, „обущар“ в тънкостите на писателския занаят. — Тролъп несъмнено е оня гигант от изказването на Хоторн, който успява да постави късче земя от епохата си под стъклен похлупак и да изложи на показ пред идните епохи нищо неподозиращите му обитатели.