Антъни Тролъп - Барчестърски кули

„Барчестърски кули“, вторият роман от хрониките за Барсет, единодушно се смята за едно от най-добрите произведения на Тролъп. Две основни линии се преплитат в развитието на сюжета — борбата за ръката на богатата и привлекателна вдовица Елинор Болд и борбата за постове и надмощие между две църковни партии. В кипежа на тези съперничества обаче има твърде малко любов и твърде малко религия — ако се възползуваме от езика на самия Тролъп, страстите, които се разгарят в Барчестър, са напълно „светски“.

В този парадокс се крие основната характеристика на света, пресъздаден в „Барчестърски кули“. Почти всички герои, дори измежду по-второстепенните, са или църковни служители, или произхождат от семейства на църковни служители. Те са разделени на две враждуващи групировки поради принадлежността си към две различни направления на англиканската църква — Грантли и Еърбин се придържат към Високата църква, която се доближава до католицизма със своя вкус към църковните тайнства и обреди, а новият епископ Прауди и Слоуп — към Ниската църква. Нищо съществено обаче от тяхната идейна полемика не присъствува в романа и това е не защото Тролъп не е бил запознат с тънкостите на тези доктрини. Напротив — ключова дума в романа е „светски“, поведението и характерът на героите в редица случаи (въпреки църковните им санове) са определени по този начин и Елинор Болд към края обобщаващо отбелязва, че „светът се отдалечава все повече от духовното“. Тролъп не се спира на идейните различия между двете направления именно защото иска да покаже безпредметността на техния конфликт в чисто духовен план. Това, което виждаме, е абсурдното, нелепото на двете доктрини — скуката на неделните проповеди на Слоуп и безумието на идеята му да спре неделните влакове; безплодието на опитите на Еърбин да осъществи анахроничния си идеал за строго и аскетично християнско съществуване.

Безпредметен в своите същностни, духовни и идейни измерения, този конфликт обаче съвсем не е лишен от съдържание в материалните си, практически аспекти. Служейки на едната или на другата доктрина, в практическия живот се сблъскват хора, които дълбоко се различават по нравствените си качества и по достойнствата на характера си — безволевият Прауди, интригантът Слоуп, „светският“, но несъмнено симпатичен Грантли, разумният и принципен Еърбин. Ако в това разпределение се чете известно предпочитание на Тролъп към Високата църква, то предпочитанието му никъде не е изведено от теологическите й основания. Налице е едно „о-светско-вяване“ на християнството, при което то се превръща в език и инструмент при катадневните борби за „място под слънцето“ между притежаващи различни достойнства индивиди. Не че християнството като такова се подлага на съмнение — напротив, то е до такава степен лишено от алтернатива, до такава степен единствено правилно, че същността му става ирелевантна. Така че идейните различия между двете течения са по-скоро претекст, коз в ръцете на едни или други църковни служители. Това, което Тролъп демонстрира, е едно опразване на християнството от съдържание, включването му в общество, в което по същество за него няма място и в което то се оказва подчинено на вътрешно чуждата му йерархия от викториански ценности — утилитарно ориентираната добродетелност и светското преуспяване.

Нещо подобно се получава и с любовта. От рицарските времена европейската култура наследява култ към любовта, който я превръща в един вид религия и в който винаги се е криела тенденция към нейното метафизическо осмисляне — последният велик взрив на „любовна мистика“ е през епохата на романтизма. У Тролъп — а и за викторианската епоха като цяло — любовта, както и религията, е по-скоро изпробване на качествата на характера и на добродетелността на героя и в последна сметка на социалната му адекватност. Тя, както и религията, е път към някакъв желай социален статус, към успешно „внедряване“ в обществото. Мистичен е единствено фактът — и това е всъщност викторианският мит, — че добродетелността се награждава, дори нещо повече — че тъкмо добродетелността е съвършената приспособеност. Така че и с брак с богата вдовица, и с църковен сан е възнаграден най-достойният, Еърбин (превъзходен образец за изграждане на конюнктурно сложен герой, преминал през разни увлечения и крайности, но по силата на преживения опит вкаран в руслото на викторианското щастие) — а не лекомисленият Бърти или отблъскващият Слоуп.