Антъни Тролъп - Барчестърски кули

В тази „светскост“ на любовта и религията са скрити и някои по-дълбоки тенденции в културата на викторианското общество. Опразването на любовта и религията от собственото им съдържание се компенсира с един своеобразен „императив за щастие“. Щастието, с други думи, е не просто цел, а и нещо като дълг на човека. Страданието, от друга страна, което има своето място и смисъл и в християнското мировъзрение, и в религията на любовта, се лишава от стойност: то девалвира. Експериментът, който Еърбин прави с живота си, демонстрира неуместността на аскетичния идеал. „Несподелената любов“, страдащата любов, е обявена за единствената истинска любов тъкмо от Мадлин Нерони, коварната и неспособна за любов сирена, типично въплъщение на викториански асоциален демон, пренебрегнал условностите на брака, така както несериозният й брат Бърти пренебрегва условностите на социалната йерархия. Оправдани са не особено покрусеният от смъртта на баща си Грантли и не особено погълнатата от паметта за мъртвия си съпруг Елинор. В смъртта няма нищо, което да отвежда отвъд делничната конкретност на света — тя е по-скоро овакантяване на място, било то мястото на епископ или мястото на съпруг. Щастие е онова, към което се стремят героите на Тролъп, и то щастие, разбрано като буржоазно благополучие, като съвършено вписване в обществото. В този стремеж се проявява позитивистко-утилитарният дух на епохата: ценностите, които се опразват от съдържание, колкото и да са илюзорни, са по същината си духовни, а ценностите, които се предлагат като компенсация, са материални, делнично деловити, „светски“. Не любов, а нейното овеществяване в брак; не религиозност, а нейното овеществяване в сан. Дори историческото чувство се проявява в някаква абсурдна „вещност“, както се вижда от градинското увеселение на мис Торн. Остават единствено викторианските имитации на духовност — убийствената скука на неделните проповеди.

Подмяната на духовни с материални ценности неизбежно влече след себе си някакво метафизическо „смаляване“ на човека, някакво историческо издребняване — той се свежда до успешното си функциониране в делника на завареното от него общество. Делникът има своите неизбежни достойнства, но той не изчерпва човешкото. Тъкмо срещу това смаляване се бунтуват следвикторианските писатели, обявявайки, че животът не е „такъв“, и търсейки реабилитация на страданието и неговите пречистващи бездни в образа на мъченика творец. Това обаче е друга страница. За викторианския човек животът е именно „такъв“ и ние сме благодарни на Тролъп, че ни дава и фабула, и комедия, и трагедия, които имат какво да кажат и на днешния ден.

Миглена Николчина

През последните дни на месец юли 185… година един особено важен въпрос вълнуваше в течение на десет дни жителите на катедралния град Барчестър и всеки час този въпрос получаваше различен отговор: кой ще бъде новият епископ?

Смъртта на стария доктор Грантли, който в продължение на много години управляваше с кротък авторитет епархията, съвпадна с момента, когато кабинетът на лорд А трябваше да отстъпи място на кабинета на лорд В. Болестта на благия старец се проточи твърде дълго и накрая всички заинтересовани изпитваха силно безпокойство кое правителство ще назначи новия епископ — консервативното или либералното.

Беше добре известно, че излизащият в оставка министър-председател бе направил вече своя избор и че ако въпросът останеше да бъде решаван от него, митрата щеше да украси главата на архидякон Грантли, сина на стария епископ. Архидяконът отдавна вече управляваше епархията и няколко месеца преди смъртта на баща му се носеше упорит слух, че именно той ще наследи неговия достолепен сан.

Епископ Грантли умираше така, както бе живял — мирно, полека, без болки и тревоги. Духът напускаше тялото му почти незабелязано и цял месец преди неговата смърт никой не беше съвсем сигурен дали той е още жив, или е вече мъртъв.

За архидякона, когото инстанцията, в чиито ръце засега беше правото да раздава епископски тронове, бе определила да наследи епархията на своя баща, това беше време на тежки изпитания. Съвсем не искам да кажа, че министър-председателят бе обещал изрично на доктор Грантли епископския сан. Той беше твърде сдържан, за да формулира такова обещание. Общоизвестна е вредата от прекалените уточнявания и всеки, който познава малко висшите, а и нисши правителствени учреждения, знае много добре, че съществуват обещания и без изрични думи и че за да се вдъхне на даден кандидат най-голяма надежда, достатъчно е само великият човек, от когото зависи неговата съдба, да прошепне: „Мистър Едикойси ще напредне много.“