Антъни Тролъп - Барчестърски кули

И доктор Прауди наистина получи епархията. Точно един месец след кончината на предишния епископ доктор Прауди целуна ръка на кралицата като негов приемник.

Ще помолим за разрешение да спуснем завесата върху терзанията на архидякона, уединил се в кабинета на своя пасторски дом в Плъмстед с дълбока печал в сърцето. Един ден след изпращането на телеграмата той узна, че граф В е приел да състави новото правителство, и от този момент му стана ясно, че за него няма вече никаква надежда. Мнозина биха го осъдили, че тъгува за загубената епископска власт, че е ламтял за нея — не, дори само че е мислил по такъв начин и в такъв момент за тази власт.

Не мога да заявя, че напълно споделям тези осъдителни оценки. Ритуалната формула nolo episcopari 2, макар и все още в сила, е в такава пряка противоположност с всички естествени човешки желания, че тя не може да се разглежда като вярно отражение на истинските въжделения на напредващите в йерархията свещеници. Адвокатът не върши грях, като иска да стане съдия и се стреми към тази цел с всички честни средства. Справедлива е амбицията на младия дипломат да оглави някоя първокласна дипломатическа мисия, а бедният романист, който се опитва да си съперничи с Дикенс или да надмине Фицджимс, не върши нищо осъдително, макар че поведението му е може би глупаво. Сидни Смит 3беше прав, като казваше, че в нашия изменнически век едва ли можем да открием под расото на един курат достолепието на свети Павел. Ако ние изискваме от нашите свещеници свръхчовешки добродетели, сигурно ще започнем да виждаме нещо не дотам човешко в тях и едва ли можем да се надяваме, че ще укрепим нравствеността им, като им отричаме правото да изпитват обикновени човешки стремежи.

Нашият архидякон беше суетен — но кой от нас не е такъв? Той беше амбициозен — но кой от нас се срамува от този „сетен грях на наште благородни умове“. 4Той е проявил алчност, ще кажат моите читатели. Не, той искаше да стане епископ на Барчестър не от сребролюбие. Беше единствен син и наследи цялото голямо богатство на баща си. Неговата длъжност му носеше почти три хиляди фунта годишен доход, а след реформите на Църковната комисия епископите получаваха само пет хиляди. Като архидякон щеше да бъде по-богат, отколкото като епископ. Но той без съмнение искаше да свири първа цигулка, искаше да заседава в бели ленени ръкави в Камарата на лордовете и искаше (нека бъдем откровени) да бъде наричан милорд от преподобните си събратя.

Но независимо дали надеждите му бяха греховни или не, на тях не им беше писано да се сбъднат. За Барчестърски епископ бе ръкоположен доктор Прауди.

Едва ли е необходимо да разказваме тук подробно биографията на мистър Хардинг до началото на настоящата повест. Не е възможно читателите да са забравили колко тежко понесе този чувствителен човек нападките на „Юпитер“ във връзка с приходите, които беше получавал като управител на Хайрамовото старопиталище в град Барчестър. Сигурно не е забравено и делото, заведено срещу него по този повод от мистър Джон Болд, който след това се ожени за по-младата и единствена неомъжена дотогава дъщеря на мистър Хардинг. Като не можа да устои на тези нападки, мистър Хардинг подаде оставката си от длъжността управител въпреки настойчивите увещания на своите приятели и адвокати. Така той напусна този пост и се посвети със себеотрицание на задълженията си като духовен пастир на малката енория при църквата „Св. Кътбърт“ в града, където беше викарий, като продължи да изпълнява и длъжността прецентор на катедралата. Това му носеше незначителен доход, който се даваше всъщност в добавка към възнаграждението, определено на управителя на въпросното старопиталище.

Когато напусна приюта, от който бе така безцеремонно изгонен, за да се настани с присъщата си скромност на Хай Стрийт в Барчестър, той не предполагаше, че някои хора ще вдигнат около това повече шум, отколкото беше склонен да вдигне самият той. Мистър Хардинг се надяваше само, че неговата постъпка ще предотврати появяването на нови статии в „Юпитер“. Но не му бе съдено да изпита толкова желания покой и сега хората бяха също така готови да обсъждат безкористната му жертва, както преди това да го упрекват за неговата алчност.

Най-забележителното събитие беше получаването на собственоръчно писмо от Кентърбърийския архиепископ, в което главата на англиканската църква изразяваше горещото си одобрение на неговото поведение и се интересуваше за бъдещите му намерения. Мистър Хардинг отговори, че възнамерява да си остане енорийски пастор в барчестърската църква „Св. Кътбърт“, като с това сложи край на този въпрос. После неговият случай бе подхванат от вестниците, в това число и от „Юпитер“, които започнаха да възхваляват името му из цялата страна. Разкри се също така, че той беше авторът на забележителната музикална творба „Църковна музика от Хардинг“ и се заговори даже за ново издание, което май така и не излезе. Сигурно е обаче, че тази творба бе изпълнена в дворцовия параклис, а в „Музикален наблюдател“ се появи дълга статия, в която се твърдеше, че в никоя досегашна творба от този жанр няма такова съчетание на задълбочена изследователска работа с възвишен музикален талант и че занапред името на Хардинг ще бъде известно навсякъде, където се развива изкуството и се цени религията.