Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Мило мое момиче — каза той, — толкова се радвам, просто съм във възторг. Милото ми дете, да знаеш какво бреме свали от душата ми!

— Но, татко, нима и ти си помислил, че…

— Не знаех какво да мисля, мила. Архидяконът ми каза…

— Архидяконът! — повтори Елинор, пламнала от гняв. — Човек като архидякона би могъл да си намери по-достойно занимание от това да злослови по адрес на своята балдъза и да всява вражда между баща и дъщеря!

— Той не е имал такова намерение, Елинор.

— Какво тогава е било неговото намерение? Защо се намеси в моите работи и защо ти внуши такава лъжа?

— Забрави това, детето ми, то вече е без значение. Сега всички те познаваме по-добре.

— О, татко, как можа и ти да си го помислиш! Да ме подозираш в такова нещо!

— Не зная какво разбираш под подозрения, Елинор. В такъв брак не би имало нищо срамно, нищо лошо. Нищо, което да ме накара да се намеся като твой баща. — И мистър Хардинг, в желанието си да се оправдае, щеше да започне да доказва, че мистър Слоуп съвсем не е лош човек и че е напълно подходящ съпруг за една млада вдовица, но Елинор енергично го прекъсна:

— Не, това би било срамно, то би било лошо, би било просто противно! Ако бих извършила подобно безобразие, всички с право щяха да ми обърнат гръб. Пфу… — И тя потрепера при мисълта за брачната свещ, която нейните приятели с такава готовност се гласяха да запалят вместо нея. — Не се учудвам на доктор Грантли, не се учудвам и на Сюзан. Но ти, татко, ти ме удивяваш. Как можа ти, точно ти да повярваш на това! — При мисълта за предателството на своя баща бедната Елинор не можа да сдържи сълзите си и беше принудена да покрие лицето си е носната кърпичка.

Мястото не беше много подходящо за този изблик на скръб — двамата се разхождаха по алеята и около тях имаше много хора. Горкият мистър Хардинг мърмореше своите извинения както можеше, а Елинор с мъка спря сълзите и скри носната си кърпичка в джоба. Не й беше трудно да прости на баща си и дори сподели отчасти радостта му, породена от нейното признание. За мистър Хардинг беше огромно облекчение да разбере, че няма да му се наложи да благослови мистър Слоуп като свой зет, че между него и дъщеря му цари както винаги досега пълна душевна хармония. През последните шест седмици той се бе чувствувал тъй нещастен заради този проклет мистър Слоуп! Беше толкова равнодушен към загубата на старопиталището, толкова доволен от завръщането на блудната дъщеря, че въпреки всичките си основания да му се сърди, сърцето на Елинор не й даваше да бъде сурова с него.

— Мили татко — каза тя, притискайки се плътно до него, — никога вече не ме подозирай, обещай, че няма да го правиш. Каквото и да предприема, можеш да бъдеш сигурен, че първо ще кажа на теб и че непременно ще поискам съвета ти.

И мистър Хардинг обеща и се покая, и пак обеща. И така, разменяйки си обещания и прошки, те се върнаха заедно в гостната.

Но какво имаше предвид Елинор, като заяви, че каквото и да предприеме, първо ще каже на баща си? Какво всъщност мислеше да предприема?

Така завърши първото действие на мелодрамата, която на Елинор бе съдено да разиграе този ден в Улаторн.

През това време дойдоха нови гости. Тъкмо когато Елинор пристигна в гостната, там вкарваха на колелца синьората. От каретата тя бе пренесена в залата, бе поставена на една кушетка и седнала върху нея, сега влизаше в гостната, подпомогната от брат си, сестра си, мистър Еърбин и двама лакеи в ливреи. Тя беше във великолепна форма и изглеждаше тъй неприкрито щастлива, тъй безпомощна и грациозна, тъй прекрасна, тъй трогателна и очарователна, че беше просто невъзможно човек да не се радва на нейното присъствие тук.

Мис Торн я посрещна с непресторена радост. Всъщност синьората минаваше донякъде за лъвица, а мис Торн, макар във вените й да не течеше нито капка кръв от древните ловци на лъвове, обичаше да приема интересни хора. Синьората беше без съмнение интересна и докато я поставяха на кушетката в залата, тя успя да пошепне две-три нежни думи на признателност в ухото на мис Торн, които я трогнаха дълбоко.

— Ах, мис Торн! Къде е мис Торн? — извика тя веднага щом придружителите й наместиха кушетката до една от стъклените врати, откъдето можеше да вижда какво става в градината. — Как да ви благодаря за това, че позволихте на една нещастна болна да ви посети? Но ако знаехте каква радост ми доставяте, сигурно бихте ме извинили за главоболията, които ви създавам. — И при тези думи тя леко стисна малката ръка на старата мома.