Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Но в момента триумфът на мистър Слоуп беше пълен — без нито дума повече мисис Прауди напусна стаята, като не забрави да затвори след себе си и вратата. След това се състоя съвещание между двамата нови съюзници и мистър Слоуп каза много неща, които не очакваше да каже и които епископът не очакваше да чуе. Въпреки това те бяха казани от единия и изслушани от другия без сянка от неодобрение. И без никакви заобикалки. Капеланът направо заяви на епископа, че хората го смятат за играчка в ръцете на жена му, че престижът и репутацията му в епархията страдат от това, че ще си навлече беля на главата, ако позволи на мисис Прауди да се намесва в неща, които не са от женска компетентност, и че, с една дума, ще заслужи всеобщо презрение, ако не отхвърли ярема, под който пъшка. Отначало епископът хъкаше и мъкаше, опитваше се да отрече истинността на казаното. Но възраженията му не бяха солидни и твърде скоро се пропукаха. Не след дълго той мълчаливо призна васалната си зависимост и даде, не без помощта на мистър Слоуп, тържествен обет коренно да промени поведението си. Между другото мистър Слоуп се представи съвсем не в лоша светлина. Той обясни колко му е тежко, че е бил принуден да тръгне против една дама, която винаги е била негова покровителка, направила е толкова много за него и всъщност го е препоръчала на епископа; но неговият дълг сега бил ясен и се определял от особеното му положение на доверено и непосредствено свързано с епископа лице. Съвестта му изисквала да защищава само интересите на епископа и затова си бил позволил да говори открито.

Епископът прие тези думи доста сдържано, но мистър Слоуп и не очакваше нещо повече. Трябваше да подслади по някакъв начин хапа, който поднесе на епископа, и епископът намери този хап за по-малко горчив от другия, който толкова отдавна взимаше.

И като послушно дете, „милорд“ веднага получи своята награда. Беше му поръчано да напише и той незабавно написа друго писмо до архиепископа, с което приемаше поканата на негово високопреосвещенство. В този случай мистър Слоуп прояви по-голяма предпазливост от мисис Прауди и пусна това писмо собственоръчно в пощата. Така този акт на самоопределение се превръщаше постепенно във fait accompli 91. С молби, увещания и заплахи той се опита да склони епископа да напише веднага писмо и на мистър Хардинг, но той, макар и отхвърлил временно ярема на жена си, не беше още изцяло омагьосан от мистър Слоуп. Негово преосвещенство посочи — и вероятно с право, — че такова предложение трябва да бъде направено в някаква официална форма, че времето за нея още не е настъпило и че би искал да поговори първо с мистър Хардинг. Но мистър Слоуп можел да покани мистър Хардинг в двореца. Без да бъде недоволен от постигнатото, мистър Слоуп тръгна по своите работи. Първо той отнесе в пощата скъпоценното писмо, което беше сложил в джоба си, а след това се отдаде на други задачи, чието осъществяване ще проследим в следващите глави.

Мисис Прауди, чието единствено утешение беше да затръшне шумно вратата на кабинета след себе си, не се върна веднага при мисис Куивърфул. В първия миг след своето поражение тя дори реши, че едва ли ще бъде в състояние да се срещне отново с нея. Да признае, че е била победена, че короната е смъкната от главата й и скиптърът — изтръгнат от ръцете й? Не! Щеше да изпрати лакея да каже на мисис Куивърфул, че ще й пише утре или вдругиден. С тази мисъл тя се оттегли в спалнята, но там й дойде друга идея. Атмосферата на тази света обител възвърна смелостта й и укрепи нейния дух. Както Ахил се въодушевявал при вида на бойните си доспехи, както сърцето на Дон Кихот се изпълвало със смелост, когато ръката му стисвала копието, така и мисис Прауди, едва съзряла възглавницата на съпруга си, повярва, че я очакват нови лаври. За отчаяние бе още рано! Възвърнала по този начин самообладанието си, тя слезе с величествен израз на лицето при мисис Куивърфул.

Сцената в кабинета на епископа отне повече време, отколкото ни беше необходимо, за да я разкажем. Вероятно сме изпуснали да предадем някои подробности. Така или иначе, мисис Куивърфул започна да губи търпение и да се опасява, че на фермера Събсойл ще му омръзне да я чака, когато мисис Прауди най-после се появи. О, кой би могъл да опише с какъв трепет в майчинското си сърце се взря молителката в лицето на видната дама, за да прочете там обещание за дом, заплата, осигурен и спокоен живот или присъда, обричаща ги на продължителна и все по-голяма мизерия! Нещастна майко! Клета съпруго! Ти не видя там нищо утешително!