Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Е, мисис Куивърфул — любезно запита тя, — определена ли е вече датата на вашето преместване в Барчестър?

„Тази жена“, както беше наречена само преди един-два часа, бе изведнъж отново надарена с всички добродетели, които биха могли да красят една съпруга на епископ. Мисис Куивърфул веднага разбра, че ще трябва да моли за състрадание, а не да се възмущава — с негодуване нямаше да постигне нищо, освен ако то не се споделяше от нейната покровителка.

— О, мисис Прауди — започна тя, — страхувам се, че изобщо няма да се местим в Барчестър.

— Но защо? — рязко попита мисис Прауди, изоставяйки изведнъж усмивките и величествената си снизходителност, тъй като веднага разбра, че е станало нещо, което заслужаваше цялото й внимание.

И мисис Куивърфул и разказа всичко. Докато й обясняваше на какви несправедливости е станала жертва, тя забеляза, че колкото повече набляга върху мистър Слоуп, толкова по-страшно се мръщи мисис Прауди, но че това в никой случай няма да навреди на нейната кауза. Тази сутрин в Пудингдейл тя смяташе мистър Слоуп за марионетка на епископа в пола, но сега установи, че те са врагове. Мисис Куивърфул си призна вътрешно тази грешка, но това не я огорчи ни най-малко. Вълнуваше я едно-единствено чувство — дълбоката привързаност към нейното семейство. Беше й все едно как ще се усуква и умилква около новите обитатели на епископския дворец, стига само това усукване и умилкване да настани мъжа й в къщата на управителя на старопиталището. Не я интересуваше кой й е приятел и кой враг: единствената й грижа беше да получат това назначение, от което имаха такава насъщна нужда.

Тя разправяше, а мисис Прауди слушаше почти без да я прекъсва. Разказа как мистър Слоуп е подвел мъжа й да се откаже от правата си, позовавайки се на това, че епископът желаел за управител да бъде назначен мистър Хардинг и никой друг. Мисис Прауди мръщеше все по-застрашително вежди. Най-после тя стана от стола, помоли мисис Куивърфул да остане да я дочака и излезе от стаята.

— О, мисис Прауди, става въпрос за участта на четиринайсет деца, четиринайсет живи деца! — Това заклинание достигна до ушите й, докато затваряше вратата.

Не беше минал и един час, откакто мисис Прауди напусна победоносно кабинета на мъжа си, но смелостта й бе тъй неукротима, че тя пак се запъти нататък, жадна за нова битка. Беше много разгневена от това двуличие, което според нея бе проявил съпругът й. Той й беше дал съвсем ясно и недвусмислено обещание във връзка с назначаването на новия управител. Вече бе претърпял такова пълно поражение по този въпрос! Мисис Прауди започна да се опасява, че ако трябва за всяко нещо да спори и да се сражава два или дори три пъти, работите на епархията ще се окажат прекалено голяма лъжица даже за нейната уста.

Без да почука на вратата, тя влезе с бързи стъпки в стаята на своя съпруг и го завари седнал на работната си маса, а срещу него се беше разположил мистър Слоуп. В ръцете си епископът държеше същото онова писмо, което бе написал до архиепископа в нейно присъствие — и то беше отворено! Да, той най-кощунствено бе счупил печата, осветен от нейното одобрение! Епископът и капеланът се съвещаваха задълбочено: очевидно въпросът за поканата на архиепископа бе подложен на преразглеждане, след като вече е бил обсъден веднъж и решен съобразно нейната воля! Мистър Слоуп стана от стола си с лек поклон. Тези две враждуващи души се изгледаха изпитателно и всяка от тях разбра, че има пред себе си враг.

— Какво чувам за мистър Куивърфул, епископе? — попита мисис Прауди, заставайки до самата маса.

Мистър Слоуп побърза да отговори вместо епископа:

— Тази сутрин бях в Пудингдейл, госпожо, и се видях с мистър Куивърфул. Мистър Куивърфул изостави своите претенции във връзка със старопиталището, тъй като узна, че мистър Хардинг желае да се върне на своето старо място. При тези обстоятелства аз посъветвах настойчиво негово преосвещенство да назначи мистър Хардинг.

— Мистър Куивърфул не е изоставял нищо — заяви мисис Прауди с подчертано властен тон. — Негово преосвещенство му е дал дума и тя трябва да бъде удържана.

Епископът все още пазеше мълчание. Той жадуваше да повали своя стар неприятел в праха под нозете си. Новият му съюзник го бе уверил, че няма нищо по-лесно от това. Съюзникът стоеше сега до неговото рамо, готов да му помогне, и все пак смелостта му измени. Толкова е трудно да победиш, когато не можеш да се опреш на нито една победа в миналото. Никак не е лесно за един петел, който е бил вече изгонен от своя двор, да събере смелост и отново да заеме гордото си място на бунището.