Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Мистър Слоуп! — бавно и с достойнство каза тя, а гласът й беше коренно различен от предишния. — Мистър Слоуп, много ви моля да бъдете така добър да излезете. Искам да поговоря с милорд насаме.

Мистър Слоуп също разбираше, че всичко зависи от изхода на сегашния разговор. Ако епископът се окажеше отново под чехъл, робията му щеше да бъде пълна и безнадеждна. Моментът бе особено благоприятен за бунт. Епископът се беше компрометирал с разпечатването на своя отговор до архиепископа и това го поставяше под благотворното въздействие на страха. Мистър Слоуп му бе казал, че никакви съображения не бива да му попречат да приеме поканата на архиепископа, и това го поставяше под благотворното въздействие на надеждата. Той бе приел отказа на мистър Куивърфул и затова изпитваше ужас от евентуален нов разговор с жена си на тази тема. Беше докаран до такова състояние, че бе готов да настоява на своето, и може би щеше да успее да удържи до оня миг, когато решителната победа щеше да го убеди, че е способен да побеждава. Настъпи моментът за триумфална победа или за разгром. Минутата, когато мистър Слоуп щеше да стане господар на епархията или да се откаже от поста си и да отиде да търси щастие другаде. Той разбираше много добре това. След всичко станало всякакъв компромис между него и мисис Прауди беше изключен. Ако се подчинеше на нейното искане и напуснеше кабинета, оставяйки епископа в нейни ръце, по-добре беше веднага да почне да си стяга куфара и да се прости с епископските почести, с мисис Болд и със синьора Нерони.

Но съвсем не беше толкова лесно да остане, след като една дама го беше помолила да се оттегли, не бе лесно да продължи да бъде трети в един разговор между съпрузи, след като съпругата бе пожелала да остане tête-à-tête със своя мъж.

— Мистър Слоуп — повтори тя, — искам да поговоря насаме с милорд.

— Негово преосвещенство ме извика по много важна работа — отвърна мистър Слоуп, хвърляйки тревожен поглед към доктор Прауди. Той чувствуваше, че трябва да се опре на епископа, но колко несигурна беше тази опора! — Страхувам се, че няма да бъде възможно да го напусна точно сега.

— Да се препирате ли искате с мен, неблагодарни човече? — каза тя. — Милорд, ще бъдете ли така любезен да помолите мистър Слоуп да напусне стаята?

Милорд се почеса по тила, но не каза нищо. Повече мистър Слоуп и не очакваше — за епископа това беше, общо взето, равнозначно на активно упражняване на правата му като глава на семейство.

— Милорд — каза мисис Прауди, — кой да излезе, мистър Слоуп или аз?

Тук мисис Прауди допусна грешка. Не трябваше да намеква, че е възможно отстъпление от нейна страна. Не трябваше да допуска даже мисълта, че заповедта й за изгонването на мистър Слоуп може да подлежи на някакво обсъждане. В отговор на този въпрос епископът естествено си каза, че щом някой трябва да напусне стаята, по-добре това да стори мисис Прауди. Тези думи той каза само на себе си, а външно отново почеса главата си и започна да върти палци.

Мисис Прауди кипеше от гняв. Уви, уви! Ако беше запазила самообладание, както успя да направи това нейният враг, щеше пак да излезе победителка. Но подобно на много други героини, тя допусна обзелият я божествен гняв да вземе връх над разума и затова бе сразена.

— Милорд — каза тя, — ще бъда ли удостоена с отговор, или не?

Най-после епископът наруши дълбокото си мълчание и се обяви за слоупист.

— Виждате ли, мила — каза той, — мистър Слоуп и аз имаме много работа.

И само толкова. Нищо повече не беше необходимо. Той излезе на бойното поле, издържа на праха и жегата, устоя на яростния натиск на врага и победи. Колко лек е пътят към успеха, стига само човек да остане верен на себе си!

Мистър Слоуп веднага оцени истинската стойност на своята победа и хвърли на повалената дама тържествуващ поглед, който тя не можа да забрави и да прости до края на живота си. Тук той допусна грешка. Трябваше да я погледне смирено и с кротка молба в очите да се опита да смекчи гнева й. Погледът му трябваше да й каже, че иска прошка за своя успех и че се надява тя да погледне снизходително на неговото поведение, което е било продиктувано изцяло от чувството му за дълг. Тогава той щеше може би да смекчи малко това властно сърце и да подготви почвата за бъдещи преговори. Но мистър Слоуп възнамеряваше да управлява без ограничителни условия. О, неразумни и неопитни човече! Нима можеш да откъснеш тази жалка, трепереща жертва от жената, която така здраво я държи в своите нокти? Можеш ли да ги разделиш в брачното им ложе или на трапезата? Не е ли той плът от плътта й и кръв от кръвта й, сега и навеки? В момента ти тържествуваш, че устоя и че тя е тъй безславно изгонена от стаята, но можеш ли да проникнеш зад спуснатите завеси на леглото, когато лентичките на страшния дантелен шлем бъдат завързани под брадичката и жалките останки от мъжеството на епископа изчезнат под пискюла на неговата нощна шапчица? Ще можеш ли и тогава да се намесиш, ако съпругата пожелае „да поговори с милорд насаме“?