Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Качвам се по стълбите и затварям вратата след себе си, след което надувам двете печки и изваждам дневника си от чантата. Вадя и айпода си и си слагам слушалките, а после отивам на „Страхотния плейлист на Сет“. Той има много еклектичен музикален вкус и се чудя какво ще тръгне, когато натискам първата песен. Когато се мятам на матрака и вдигам крака на металната табла на леглото, в ушите ми зазвучава „Уърк“ от „Джими Ийт Уърлд“.

Отварям дневника и поставям химикалката върху хартията, а сърцето и умът ми препускат бясно.

През последните няколко дни се чудя какво би било да съм с Кейдън. Имам предвид наистина да съм с него. Колкото повече изследвам тази мисъл, толкова повече се чудя. Понякога ми се струва нередно да мисля за това, но друг път се радвам на мислите и доста ярките картини, които пробуждат. Сякаш вече не съм аз, сякаш ме е превърнал в момиче, което мисли за възможностите за живот и любов.

Онзи ден бленувах за него в дневната, представях си устните му върху гърдите си, като в онази вечер, преди да откача. Тогава майка ми влезе в стаята.

„Изглеждаш много щастлива — каза и седна на дивана до мен. — Много отдавна не съм те виждала да се усмихваш така.“

Погледнах я, ама наистина се вгледах в нея за миг. Дали някога ù е хрумвало, дори за част от секундата, че може би ми се е случило нещо ужасно? Дали не се е питала, но мисълта е била толкова мрачна, че съзнанието ѝ нe е могло да я възприеме?

Топла ръка ме докосва по рамото и ме стряска. Дърпам рязко ръката си, изправям се мигновено и изпускам химикалката и тетрадката на леглото.

Кейдън отстъпва и вдига ръце пред себе си, докато аз дишам тежко, коленичила върху леглото. Той носи широки шорти с джобове, черен анорак и гуменки. Косата му е прибрана под шапка без козирка, а устата му се движи, явно говори.

Бързо дръпвам кабела на слушалките.

— Какво правиш тук?

— Майка ти ми каза, че си тук. — Той оглежда малката стая, в която няма килим, а стените са само на гипсокартон, и погледът му се задържа за малко върху неоправеното легло. — Това твоята стая ли е, или стая за гости, или какво?

Оставям айпода на леглото и се изправям.

— По принцип трябва да е къща за гости. Нашите я оправят от години, но са стигнали само дотук.

Той се усмихва на една малка дупка в стената, която трябва да се шпаклова.

— Нашите щяха да луднат, ако някоя част от нашата къща изглеждаше така.

— Моите ги разсейват други неща: спорт, градски събрания, състезания по правене на пайове, опити да измолят от мен и брат ми да не ходим да следваме далеч. Имат проблеми с разделите.

— Значи, предпочитат да живеят. Това ми харесва. — Той застава с лице към мен и изумрудените му очи проблясват. — Майка ти изглежда мила. Знам, че се познаваме и така нататък, но този път ми се стори особено разговорлива.

Примирам вътрешно.

— Какво ти каза?

Той си сваля шапката и разрошва косата си с пръсти, така че корените се изправят и върховете падат над челото му.

— Не много неща.

Прицелвам подозрителен поглед в него и повдигам вежди.

— Така ли? Защото, честно казано, се съмнявам. Дори се обзалагам, че ти е казала доста неща.

Кейдън се мъчи с всички сили да не се усмихне.

— Беше страшно мила. — Той ме заобикаля и аз се обръщам, за да бъда с лице към него. — Каза, че много се вълнува, задето се виждаме, и толкова се радва, че сме добри приятели.

— Не съм ù го казала аз — уверявам го, засрамена. — Тя просто си решава някакви неща.

Кейдън минава зад мен и аз понечвам пак да го последвам, но той обвива пръсти около раменете ми, за да ме задържи на място, и притиска гърди в гърба ми.

— Защо да не ù го кажеш?

Свивам рамене, потрепвайки от дъха му върху врата ми, когато навежда глава над рамото ми.

— Защото не ù казвам нищо. Н-не ù…

Гласът ми заглъхва, когато устните му стигат до ухото ми и докосват крайчеца му.

— Ако не сме добри приятели, тогава какви сме, Кали? — Той улавя меката част на ухото ми в устата си и нежно прокарва зъби по кожата. — Защото много искам да разбера.

— Не знам — прошепвам аз, като се питам откъде, по дяволите, се взеха тези въпроси.

— Не можех да спра да мисля за онова съобщение и реших, че трябва да дойда тук и да чуя отговора ти — шепне той с дрезгав глас. — Всъщност щях да дойда и по-рано, но баща ми ме кара да тренирам. Каза, че… каза, че малко съм се отпуснал, откакто съм заминал.

Твърдите му като скала гърди, които се притискат в гърба ми, доказват какъв лъжец е баща му.