Уилям Уортън - Гордост

Татко погледна верандата, после мен. И каза на мистър Марсдън:

— Такава веранда с мой материал ще струва шестнайсет долара.

Мистър Марсдън пак огледа верандата.

— Вижте какво ще ви кажа, мистър Кетълсън. Ще приспадам по двайсет долара от неизплатения ви наем за всяка веранда, която ми построите.

Материалът струва на татко по-малко от седем долара, което означава, че от всяка веранда той може да печели по тринайсет долара. Наемът ни е двайсет и осем долара на месец, така че той ще може бързо да изплати натрупалия се дълг, като строи веранди в събота. Само че трябва да спести отнякъде тези седем долара, защото те му трябват за дъски, пирони и бои.

Татко ми обясни всичко това после, като добави, че иска да му помагам. Докато строеше първата веранда, аз само гледах , не помагах.

Ето така правим. Първо купуваме дървен материал от големия склад на Маршъл Роуд. Всеки път татко купува материал колкото за три веранди. Мама все се сърди, защото харчи от „белите“ ни пари, сложени настрана специално за доктори и лекарства, но татко много иска да му се махне от главата този неизплатен наем; той въобще много мрази да дължи пари.

После слизаме в мазето. Татко си има записани всички размери, дори и на перилата. Аз разчертавам дъските според татковите мерки и после придържам краищата, докато той реже с триона. Цялата веранда „разкрояваме“ на един път — обикновено в петък вечер. Отначало ме беше страх, че ще объркам размерите и ще изхабим ценния дървен материал, но после много се отраках.

Татко научи отнякъде, че във военната корабостроителница разпродавали сива корабна боя почти на безценица. Веднага отиде и купи четири варела. Бяха големи колкото боклукчийски кофи. Складирахме ги в мазето, далеч от пещта, в долния край на стълбата, под мишената на играта ни със стрелички. Всички наши веранди са боядисани с тази сива боя. Рано сутрин всяка събота ние двамата излизаме, освен ако вали или пък е много студено.

Първо разковаваме старата веранда. За целта си имаме лостове и татко ми показва как да започвам най-отгоре, така че да не падне нищо върху нас. Старите прогнили стъпала се разковават последни; те са шестнайсет. След това, с помощта на брадва и трион, нарязваме старите стъпала и подпори на парчета и ги слагаме отзад в колата, на мястото на материала, който сме донесли за новата веранда. Новия материал нареждаме пред къщата така, че всяко парче, което трябва да подавам на татко, да ми е подръка, най-отгоре на купчината. Той го измисли така.

Всичките му инструменти са натъкмени в дървена кутия и всеки един е в отделна преградка. Татковите инструменти са много хубави, останали са му от времето, когато е бил дърводелец при неговия си баща. Има две бичкии, една „злодейка“, едно ренде, един ъгломер, два чука — и двата „Стенли“, свредел, пила, сглобки, дюлгерски метър, либела, длето, въобще всичко, дето трябва за дърводелска работа. Има си и друга дървена кутия, сам си я е направил, специално за пироните. В нея има осем отделенийца за различните по големина гвоздеи с главички и без главички, с цена от четири до шестнайсет цента.

Изгнилата дървесина връщаме вкъщи, когато си тръгваме, и я складираме в мазето. През зимата я използваме за подпалки, че да пестим въглищата.

После татко закрепва една греда в стената. Качва се на стълбата, която си носим от къщи. Аз я поддържам отдолу и му подавам каквото ми каже. След това нагласяваме бетонни блокове с форма на пресечена пирамида за носещите греди на новата веранда. Там, където пирамидата е пресечена, стърчат болтове. Тогава ние с татко изправяме гредите, после той се качва най-отгоре на стълбата, докато аз я поддържам, така че да може да набие рамката на пода.

След това трябва да се заковат дъските на верандата и да се сложи парапетът. Татко много го бива с гвоздеите; в това време аз започвам да боядисвам, така че обикновено и двамата свършваме едновременно. От началото до края вдигаме верандата за по-малко от пет часа.

Много мразех да си губя съботите, особено когато не съм във ваканция. В събота работехме толкова, колкото обикновено траеха и часовете ни в училище, и тогава неделята ми оставаше единственият свободен ден през седмицата, но неделните сутрини са напълно опропастени, защото трябва да слагаме официалните си дрехи и да ходим на църква, след което засядаме на една дълга закуска. Чак в единайсет вече мога да се преоблека и да изляза да играя.

Но не се оплаквам. Полека-лека тази работа с татко взе да ми става приятна. Малко деца прекарват толкова време с бащите си.