Уилям Уортън: Гордост

Той винаги гледа да ми обясни разни дребни, но важни неща в дърводелската работа, например как да държа чука и как да замахвам само с китката. Показва ми как да работя с бичкията, като я тласкам с все сила напред, а после само я изтеглям, та зъбите на режещата лента свободно да се плъзгат. Учи ме как да топя четката в боята, как да я държа, така че да не ми излизат пришки, и как да нанасям боята по посока на дървесните влакна.

И за други неща си говорим с татко. Той все ме разпитва как върви училището, какво уча, интересно ли ми е. Него никога не го лъжа; направо си му казвам колко мразя училището, колко много се отегчавам и че въобще нямам никаква полза от него.

Татко е учил само осем класа и все ми повтаря, че без образование съм за никъде. Ако ме питате, осем класа ми се струват предостатъчни, а за мен това значи още четири години, без да се смята тази. Дотогава сигурно ще си изкарам сума ти пари само от верандите.

В мазето татко окачи една таблица, на която отбелязва още колко ни остава, докато наваксаме с наема. Когато започнахме, имаше трийсет и пет квадратчета — седем водоравно и пет отвесно. Щом се върнем от работа, той веднага отива да зачертае едно квадратче. Един път в месеца обаче не го прави — това е за нашия месечен наем.

Мистър Марсдън ни посочва къде да строим новите веранди. Верандите са все на хора, които редовно си плащат наема. Не е много честно, защото най-зле са верандите на ония, дето нямат пукната пара. Когато някоя от тия сиромашки веранди вземе да се огъва или продънва, ние с татко спираме по пътя си към или от работа и татко им туря по някоя скоба или пирон, колкото да не рухнат. Прави го ей така — без да иска пари. Често пъти хората дори не знаят кой им е потегнал верандата.

Като мине човек по улицата и само по новите сиво боядисани веранди без стъпала, с една дума, по нашите веранди, може да познае кой в квартала има работа и кой е безработен. Всеки пътуващ търговец, ако има малко ум в главата си, първо ще се разходи да огледа кой има пари, а после ще звъни по вратите, вместо да кара наред.

В продължение на две години — откакто бях на осем та досега, сме построили повече от седемдесет веранди. Понякога през лятото успяваме да вдигнем и две веранди за една събота. В такива дни привършваме чак по мръкнало. Носим си обяд, защото вкъщи се прибираме чак за вечеря. Мама е против това да правим по две наведнъж, но ние с татко се чувстваме ужасно горди.

И така изплатихме целия си пресрочен наем. Спомням си деня, в който се върнахме с татко от работа и зачертахме и последното квадратче. Татко свали таблицата от стената и ми я подаде — хартията беше кафява опаковъчна и изцапана с боя. Едно от кабарчетата все падаше и затова в горната си част листът имаше безброй дупчици. Личеше си, че листът е употребявано парче хартия от месаря, което татко е измъкнал от кофата за боклук, защото от опаката му страна се виждаха кървави петна от месото.

— Дръж, Дики, хвърли това в пещта. Край, вече приключихме. Отсега нататък ще наливаме вода само в собствената си мелница.

Стоеше прав, бършеше ръцете си от боята с терпентиново масло, а аз отворих вратичката на пещта и хвърлих вътре листа. Той лумна ярко, изпращя и изгоря. И това стана точно преди да дойде лятото.

Ние продължихме да работим. Цяло лято строихме веранди, докато си изплатихме наема за цяла година напред. Свършихме точно преди да започне училището. Последната вечер, като се връщахме вкъщи, татко прибра инструментите под скамейката си в мазето, вместо да я остави отгоре, както правеше обикновено.

— Дики, цялата тази година все едно, че в банката сме трупали. И то на сигурно, защото за цяла година напред тази къща ще бъде истински наша. Докато си на училище, вече няма да работим в събота; отсега нататък съботите са си лично твои. Може би следващото лято, ако се наложи, пак ще запретнем ръкави.

Той млъква, усмихва се и сваля презрамките на работния си комбинезон. Отдолу си е облечен както обикновено. Лято е, но денят е студен и мъглив. Не че е валяло, но въздухът влажнее и боята не ще да съхне. Татко е навлякъл стария си пуловер с дупки на лактите и с разръфани маншети.

— И едно да запомниш от мен, Дики. Колкото и да работиш в този живот, ако не слагаш по нещичко настрана, все едно че не си си мръднал пръста. Ако изхарчваш каквото спечелиш, без да скътваш за черни дни и за стари години, значи си само една машина, и то машина, която работи за друг. Спестените пари — това е работата, дето си извършил лично за себе си, а единственото нещо, което си заслужава да купиш с тях, е своето свободно време. Запомни това добре.