Уилям Уортън: Гордост

Кюмюрът пристига в големи чували от зебло, а към камиона има прикрепен дълъг метален улей, който се мушка през прозорчето направо в мазето. Единият от мъжете лашка чувалите по улея, а другият ги побутва с една лопата да не се заклещят, докато се плъзгат. Кюмюрът е мокър и вдига ужасен шум; излиза ни по-евтино, като го купим през лятото, затова така и правим, въпреки че тия въглищари винаги ни изпотъпкват тревата и разцъфналите кученца.

Едно от задълженията ми е да събера изръсените по двора кюмюрчета. Да оставим, че пълня по половин кофа от тях, но по-важното — прибирам ги, за да не попаднат между ножовете на косачката. През лятото аз кося моравата и подрязвам тревата край оградата. Това подрязване край оградата е мъчна работа. Татко вдигна ограда с колове, за да не влизат в двора ни кучета, а и деца, така поне аз мисля.

И хлебарят, и той минава отпред, но това обикновено става следобед. Имаме двама хлебари — Фрайхофер и Бонд. Мама предпочита Бонд, така както татко предпочита вестника „Булетин“ пред „Леджър“ и „Инкуайърър“. Не зная защо. Има такива неща, дето малките деца не бива да знаят, но знам, че купуваме мляко от Абът, хляб от Бонд и „Булетин“. Знам още, че от три години насам не купуваме нищичко от магазина на „Джей Ай“, нито дори електрически крушки, но това вече знам защо.

Сега, когато татко отново се върна на работа при тях, току-виж, пак сме взели да купуваме разни неща от там. „Джей Ай“ означава Джързи Индъстрис. Татко казва, че това Джързи не е като породата крави, а Джързи като името на щата. Ние живеем във Филаделфия, но татко работи за „Джей Ай“. Казва се Джързи Индъстрис, защото главният им завод е в Ню Джързи. И до ден-днешен недоумявам защо му трябваше да се връща при тях.

Лете по предната улица минава и едно камионче, дето продава сладолед и разни други неща, и още човекът с въртележката за хлапетии.

В нашия квартал друго има-няма, ама хлапетии дал господ. Повече са и от котките, и от кучетата, но докато котките и кучетата, или поне повечето от тях, са бездомни, то децата обикновено не са.

Лично аз предпочитам задната ни уличка пред предната. Тя е по-скришна и там, отзад, всичко е по-истинско . Там никой не окачва кафези за пойни птички и не сади цветя. Всичко си е така, както си е и на мен това ми харесва. Предните веранди до една са боядисани, а на някои къщи дори са остъклени. На пръсти се броят дърветата на нашата улица, но едно от тях се намира в нашия двор. Всъщност то се намира точно по средата на общия ни двор, който делим със съседите Робинс. От другата ни страна са Ренолдс и те също имат дърво, но тяхното е общо с другите им съседи — Фенимор, и е по-ниско от нашето. Дърветата са от ония, които се източват право нагоре, без да се разклоняват; в нашия квартал няма нищо по-високо от тях. Стърчат и над телевизионните антени дори. То няма и място за друг вид дървета, като онези например, с широко разперените клони. При нас, в Стоунхърст, е ужасна теснотия — игла да хвърлиш, няма къде да падне.

Най-високата част на хълма, там, където живеем ние, започва от Клифтън Роуд, който е от по-издигнатата страна на Радбърн Роуд. После, след Радбърн, следва Кловър Лейн, а под нас е Гринуд Авеню. В другия си край Гринуд Авеню излиза на едно широко голо поле, където ловим змии, чупим бутилки, изгаряме коледните си дръвчета и други такива неща.

Улицата, която всъщност се спуска право надолу по хълма и която е на пет къщи от нас в посока към Лонг Лейн, се нарича Коупли Роуд. През зимата тя е най-хубавата ни пързалка наоколо, въпреки че за сериозни състезания с шейни ходим на пистата за голф до прогимназията в Северен Дарби. Там има много хубави нанадолнища, но за всеки ден и Коупли Роуд върши работа. Като се отъпка снега едно хубаво, можеш да се спуснеш от Клифтън Роуд чак до края на голото поле, почти докъдето Коупли Роуд завива към Гилфорд Роуд и отново излиза на Лонг Лейн. На Лонг Лейн се намират кажи-речи всички магазини; всички, освен Бакалничката.

В нашия квартал не всички имат коли и затова повечето гаражи са празни. Някои ги използват, за да си складират непотребни вещи, а други са ги превърнали в работилнички. А пък Хершафтови направиха от своя гараж Бакалничка. Тя е от малкото места, където можеш да си купиш хляб или мляко само срещу едно листче хартия с подписа ти, без да даваш истински пари.

Но трябва да си от квартала, иначе мисис Хершафт не дава. Мама казва, че в Бакалничката всичко било по-скъпо, но ние често купуваме оттам, особено мляко, сапун, консервирани супи и захар. На мама й е удобно, защото може да изпрати дотам Лоръл или мен, без да се тревожи.