Уилям Уортън - Гордост

Точно тогава татко получи писмо от „Джей Ай“, в което се казваше, че те отново отварят предприятието и му предлагат работа. Ще му плащат по трийсет и седем долара и петдесет цента на седмица. Това е два пъти повече от надницата му в УПА. По цяла нощ лъскаше подовете в банките и най-многото, което смогваше да вземе, бе двайсет и два долара. И аз бях там, когато татко отвори писмото. Беше пристигнало сутринта, но татко си беше вече легнал след нощното лъскане на подове. Обикновено ставаше по обяд, когато ние се връщахме от училище, и тогава всички сядахме на масата заедно, а после той пак тръгваше за работа след вечеря.

Обядът в нашата къща обикновено се състои само от доматена супа и яхния с чушки или пък от телешки бульон и сандвичи, но с татко на масата е винаги забавно.

Той много умее да разправя смешки. Любимата му е как докато лъска паркета в банката, все си отваря очите на четири, та дано от всичките тези пари, дето ги прехвърлят през деня, някое петаче да се е изплъзнало от пачката и да е паднало на пода. И така разказва, сякаш ще намери банкнотата, но тя винаги се оказва или обвивка на дъвка, или изгубена кърпичка, или пък… веднъж измисли, че било празна картонена кутия от моливи. Аз си знам, че и да намери пари, татко ще ги върне на банката, но пак ми е интересно да го слушам; много харесвам как си ги измисля всичките истории.

Другата му смешна случка е как се счупва паркетолъскачката. Тези машини са много стари и аз си мисля, че никой друг, освен моя баща не може да работи с тях. Той беше в една бригада с още трима души, но и тримата си нямали хабер от техника, дори и Рой Кърлин, нищо, че им беше шеф.

Та онзи ден по обяд мама подаде на татко писмото, което беше дошло със сутрешната поща. Тя цялата трепереше от възбуда. Татко седна и взе да дроби залци хляб в супата си; остави писмото на масата до чинията си и само бегло го погледна, като продължи да дроби хляба. Мама не я свърташе на едно място и току надничаше зад рамото му. Пликът беше от онези, които имат малко целофанено прозорче, през което се вижда името на татко и нашия адрес: 7066 Кловър Лейн, Северен Дарби. Но Стоунхърст Хилс липсваше.

— Дик, моля те, отвори го. Цяла сутрин стоя на тръни, чакам те да станеш. Какво толкова се помайваш? Стига си го зяпал това писмо — замоли го тя и сложи ръка на рамото му.

Татко вдигна очи към нея и взе ръката й, дето беше на рамото му.

— Лора, какво мислиш, че могат да ми напишат на мен тия от „Джей Ай“, дето да ме зарадва? Дори и да пишат, че съжаляват, задето затвориха завода, че бил на загуба и изхвърлиха на улицата всички до един, та и такива като мен, дето са им работили цели девет години, пак пет пари не давам.

Но въпреки това той взе ножа и разряза плика, а ножът бе целия омазан в маргарин. И тогава го прочете на глас. Облегна се назад и заизрича думите бавно и натъртено като свещеник, когато чете Евангелието. Вече имало работа, за него специално е открито място в същия цех и заплатата била трийсет и седем долара и петдесет цента на седмица. Имаше и други неща в писмото за това кога и къде да се яви и тям подобни, но това беше главното.

Още непуснал писмото, и мама го сграбчи през врата и го притисна към себе си. Залците му съвсем се бяха наквасили в супата и бяха потънали на дъното на чинията. Обърнах очи към Лоръл; тя се беше отнесла нанякъде. Не смеех да погледна мама и татко, а може би пък и Лоръл не смееше.

— Трийсет и седем долара на седмица! Дик, това е чудесно! Значи край на нощния ти труд, край и на верандите, дето ти изяждаха съботите. Не си ли доволен?

Татко беше забил очи в писмото. Погледна към мен, после пак към писмото.

— Лора, аз обичам да строя веранди. Хубаво си поживяхме това лято с теб, нали, Дики?

Аз кимнах, но не можах да се усмихна. Молех се да не приеме работата. Не исках да им се дава на ония от „Джей Ай“.

Беше сряда, когато татко получи онова писмо. В понеделник трябваше да се яви в завода. От сряда до понеделник мама и татко само за това приказваха. Опитвах се да подочуя нещичко, но не успявах, защото те си говореха най-вече в спалнята, а на нас с Лоръл ни беше забранено да влизаме там без разрешение. Мама настояваше татко да приеме работата главно заради добрите пари и заради постоянното място. Татко пък беше обиден, дето така са го изритали. Веднъж, спомням си, че беше петък, слизаше по стълбите от спалнята и продължи да нарежда:

— Лора, но аз ненавиждам това място. Мразя всичко в него. И хората, и работата мразя, разбираш ли? Мръсен, тежък и опасен труд. Помещенията са мрачни и влажни, дори прозорците са зацапани със синя боя, за да не гледаме навън. То си е същински затвор. Освен това, обзалагам се, че пак ще ни натресат Сандерсън за старши. А аз не мога да го понасям.