Уилям Уортън - Гордост

Слушаше всички с голямо внимание и жив интерес. Той не само чуваше думите, но и разбираше смисъла и чувството вложено в тях. Освен това Стюре чуваше човешкия глас като нещо самостоятелно, като интимна музика, недоловима дори за самия говорещ, но ясна и отчетлива за изострения слух на това дете.

Бащата на Стюре продължи:

— Зная, че вече четеш по-добре от майка ти и от мен, но в клас не се мъчи да изпъкваш над другите. На тебе всичко ти се удава така лесно, че децата с право ще вземат да ти завиждат и да ти погаждат номера. Ясно ли е, Стюре?

Разбира се, че му беше ясно; ясни му бяха и всички ония неща, за които баща му не отвори дума — бащините страхове и бащината гордост.

— Тате, бъди спокоен. Ще бъда послушен, защото искам всичко да науча. Знам, че в училище ще ми бъде интересно, ще бъда доволен и искам всички около мен да бъдат доволни.

И Стюре пое. Щом превали първия хълм и къщата се изгуби от погледа му, той свали обувките и ризата си. Внимателно ги сгъна, после хукна да бяга. До училището имаше пет мили и Стюре тичаше през целия път. Обичаше да тича; така се чувстваш сроден с животните. В стопанството винаги го чакаше толкова много работа, че не му оставаше време да тича, но ето сега, появи се и тази прекрасна възможност: всеки ден да тича към училището и после към къщи. Сваляше ризата и обувките, за да не ги нацапа или скъса.

Преди да стигне училището, Стюре отново си слагаше ризата и обувките. Влизаше вътре, сядаше на чина заедно с останалите дечурлига и слушаше. Училището се състоеше от една-единствена класна стая и някои от учениците на предните чинове бяха на по седемнайсет-осемнайсет години.

Учителката им беше едно местно девойче, дето се бе изучило в гимназията в Манауа. Беше на деветнайсет години и не блестеше нито с ум, нито със способности, но затова пък беше мила. Преподаваше колкото да й минава времето, докато оня, за когото щеше да се омъжва, смогне да купи парче земя и захване свое стопанство.

Отпърво тя въобще не забеляза новото сламеноглаво първолаче на задните редици. Все се мъчеше да усмири по-големите деца. Подхвърли на Стюре един буквар само защото в него имаше много картинки. После му даде лист хартия и молив, даде и на още две негови връстничета.

— Хайде сега, теглете чертички и ченгелчета, като гледате от буквара. Да видим дали вашите ще излязат толкова хубави, колкото са тези тук, напечатаните.

И тя се усмихна, а Стюре й отвърна със своята обезоръжаваща усмивка. Първо не разбра какво точно значи това да „теглиш чертички и ченгелчета“. Знаеше какво значи да „теглиш вода“ от кладенеца, или кон да „тегли каруца“, или да „теглиш кибрита“ на нещо, или да „теглиш тетивата“ на малкия лък, който сам си бе направил. Освен това беше чувал баща му да казва, че коминът не „тегли“, но никога не беше чувал да се „теглят чертички и ченгелчета“.

Но той прочете буквара за първо отделение от кора до кора няколко пъти, огледа се напред-назад да види какво правят останалите деца, пак погледна в буквара и разбра. После учителката им каза да нарисуват една картина, като гледат от учебника. Отначало и това не знаеше да направи, но пак се огледа наоколо, прегледа рисунките в буквара и разбра: рисуването беше също като това да се научиш да мучиш, като имитираш кравата, само че върху хартия и с молив.

И като проумя това, Стюре се залови да прерисува всички картинки от буквара. Рисунките му излязоха почти съвършени. Тази работа му допадна. По всичко личеше, че тук ще му хареса повече, отколкото очакваше. Оказа се, че рисунките му са по-добри от тези в учебника, защото в буквара почти всички уроци разказваха за животни, затова и картинките показваха животни. И като рисуваше животните, Стюре постоянно черпеше от собствените си наблюдения върху тях. Другите хлапетии, като го видяха как рисува, веднага се скупчиха около него. Това беше истинско вълшебство. Рисуваше със замах, като че ли следва невидимите очертания на вече готова картина.

Като забеляза, че вместо да рисуват, първолаците са се струпали и зяпат Стюре, учителката веднага отиде да провери какво става там.

Така започна училището на Стюре Мудиг.

Много скоро учителката разбра, че Стюре вече няма полза от нея, защото и по смятане, и по четене той с лекота отговаряше и на най-трудните й въпроси. Той я помоли да взема за вкъщи няколко книги, определени за дванайсет-тринайсет годишни ученици, и тя веднага му разреши с готовност и дори с трепет в душата. Същия следобед той се върна у дома си тичешком, с боси крака и гол гръб, с книгите, увити заедно с обувките в груботканата му риза, която майка му беше ушила. Нямаше опасност ризата да се изцапа, защото подметките му рядко докосваха земята.