Уилям Уортън - Гордост

Стюре беше рядък екземпляр. Имаше обаче един недостатък и това бе неумението му да показва любовта си. Той се възхищаваше от своите родители, уважаваше ги, но любвеобилността не беше в природата му — черта, вероятно наследена от типичното скандинавско равнодушие: родителите му също бяха сдържани хора.

А може би причината се криеше в дългите години прислужване. Бяха прехвърлили робската си преданост върху животните, които притежаваха, и най-вече върху Стюре. Докато работеше, той разви у себе си чувството за вина, заради грижите, любовта и възхищението, с които родителите му го обграждаха, заради радостта, която им даряваше. Затова се стремеше да им се отплати или по-скоро да се защити, като им служеше предано и всеотдайно. Това бе една борба за възтържествуване на доброто, на човешкото, но борба лишена от естествения плам на любовта.

Стюре още нямаше седем години, когато се научи да дои крава. Малките му ръце едва стигаха да обхванат издутото виме, но силата, волята и умението му да общува с животните заличаваха този единствен негов недостатък. Кравите сякаш сами му даваха млякото си. Стигнеше ли се до доене, нито майка му, нито баща му успяваха да напълнят ведрото колкото Стюре. Отначало бащата на Стюре го пусна да работи в обора, колкото да не лентяйства, но и тук много скоро той стана главната му отмяна.

За Стюре нямаше работа, която да е тежка, мръсна или тягостна. Чистеше свинарника с малката си лопатка и пееше. Сам развързваше балите сено и чак от хамбара мъкнеше огромни наръчи фураж за добитъка. И през цялото време не спираше да говори с животните, сякаш бе подел с тях разговор на неизчерпаема тема.

Когато стана на седем години, родителите му бяха вече сериозно обезпокоени. Стюре бе прекалено добро дете; по някакъв неведом начин той ги караше да се чувстват виновни. Нито за миг не преставаше да бъде щастлив, отзивчив и готов да помага. Това не беше естествено. Стюре по нищо не приличаше на седемгодишно момче, но те нямаха с кого да поговорят по този въпрос; стопанството им беше много отдалечено от всички други наоколо, а пък и най-близките им съседи бяха френски емигранти.

Мистър и мисис Мудиг говореха със Стюре само на английски. Искаха да го направят истински американец, с всичките предимства на един кореняк. Въпреки това, помежду си те разговаряха на шведски. Шведският беше техният интимен език.

Междувременно Стюре се научи да говори и шведски, и английски; говореше шведски с родителите си, така както говореше кравешки с кравите и кучешки с кучетата.

А което е най-учудващото, английският му нямаше онзи силен акцент, който имаше английският на родителите му. Още съвсем малък сам се научи да чете английски главно с помощта на картинките от каталозите, които баща му нарязваше на листчета за клозета. Трябваше сам да се научи да чете, защото според родителите му четенето не беше сред най-ценните практически умения, задължителни за всеки човек.

На училище Стюре тръгна едва осемгодишен. Дотогава той вече въртеше половината домакинство: събираше дърва, цепеше подпалки, носеше вода, метеше, миеше пода. Сутрин пръв ставаше от сън, запалваше кухненската печка или кюмбето във всекидневната. След това отиваше в обора да помага на баща си в доенето и другите грижи около животните.

Дойдеше ли време да се отелват кравите, той често-често се промъкваше нощем при тях да провери дали всичко е наред. На два пъти спаси живота на скъпо струващи млечни крави, като още преди баща си усети, че израждането не върви нормално. Животните му се доверяваха и той умееше да „разчита“ всяко тяхно движение така добре, както умееше да тълкува и звуците, които издават.

Когато дойде време Стюре да тръгне на училище, най-доволни от всички бяха родителите му. Те вече се притесняваха заради тази негова „пестеливост“. В същото време им беше мъчно да се лишат от него, от веселата му усмивка, от песните, които си тананикаше, от приятния глас, с който непрекъснато говореше на животните, и най-вече от безценната му помощ. В деня, в който за първи път се облече за училище и сложи единствения си чифт обувки, баща му се обърна към него и рече:

— Стюре, знам, че ще бъдеш прилежен ученик.

Стюре му кимна и се усмихна. И през ум не му беше минало, че може да бъде другояче; такава възможност просто не съществуваше, но той беше свикнал да слуша.

Наред с всички други дарби Стюре умееше и да слуша. Слушаше всеки и всичко. Долавяше песента на вятъра в тревите и жуженето на насекомите. Просваше се насред полето, заслушваше се в различните звуци и жумейки, можеше да различи мушиците, бръмбарите, щурците, мравките и скакалците, които хрускаха зеленината край ушите му, и комарите, осите и пчелите, които бръмчаха над главата му.