Уилям Уортън - Гордост

Усмихва се и по това познавам, че се шегува. Поглежда към мама. Тя ме наблюдава съсредоточено. Мама познава повече от татко дали се е случило нещо лошо. Тя винаги познава.

— Прибрал съм една бездомна котка в мазето. Всъщност не е бездомна котка, а бездомно коте. Толкова е малко, че не можете да си представите.

Татко отпива от кафето си. Мама запушва устата си с ръка. Опитвам се да говоря бавно. Когато съм възбуден от нещо, аз говоря толкова бързо, че никой нищо не ми разбира.

Започвам да им разправям как съм намерил котенцата в гаража на мистър Хардинг в същия ден, в който ме изключиха от литургията. Разказвам как всички котенца изчезнаха, с изключение на това. Не им казвам, че може и Канибал да е изял своите братлета и сестричета. Дори не им казвам, че се казва Канибал.

Разправям им как с последни сили се беше изправил на задните си лапи в ъгъла на гаража и как с извадени нокти и оголени зъби хъхкаше срещу мене. Разказвам им как го доведох вкъщи и колко мъка видях, докато го нахраня и как сега съм го скрил на топло зад пещта.

Спирам и се вглеждам в лицата на двамата. Опитвам се да не плача. Никой нищо не казва. Татко пак отпива от кафето. Мама долива чая си.

— Дики, сигурно целият си пълен с бълхи. Като те подстрижем нула номер и ти поръсим главата с прах против бълхи, цялата тази история няма да ти се струва толкова забавна.

Така казва мама, но си личи, че не е ядосана. Дори ми се усмихва и това още повече ме обърква. Татко оставя чашата на масата и си избърсва устата с книжна салфетка.

— Хубаво де, хайде да идем да го видим тоя твой тигър. Може вече и да е предал богу дух. Като те слушам какви ги разправяш, не виждам как ще оживее.

Слизаме в мазето. Аз вървя отпред, татко след мен, после са Лоръл и мама. Внимателно бръквам зад пещта; Канибал спи, но е още жив. Издърпвам парцала, преди да разбере какво става.

Още не съм казал за откраднатото мляко и каймата. Мисля си, веднъж да видят Канибал, и тогава ще ми е по-лесно. Като го изваждам иззад пещта, той се обръща по корем, отваря очи, изглежда ни един по един и се изправя в мечо-лъвската си поза, готов да се бие срещу нашите орди. Сега ми се струва по-малък и отпреди. Пък взе да се олюлява напред-назад, както в гаража, и мене ме е страх, че отново ще тупне на земята. Татко кляка до мене.

— Боже мой, Дики, ама ти наистина си се сдобил с лъвче, или може би тигърче?

Той подава пръста си напред и Канибал се нахвърля върху му с острите си зъбчета. Татко се оставя да го захапе и по този начин полека-лека го издърпва за зъбите от бояджийския парцал и го взема в другата си ръка. Татковите ръце са станали така безчувствени от мазоли и рани, че той дори не усеща зъбите на малкото коте.

— Я виж ти, какъв свиреп приятел. Дики, през живота си не съм виждал такова завързаче. Трябва да е бил изтърсакът в котилото.

— Да, ама само той оживя, татко, нищо че е бил изтърсакът. Не познавам друг, който така безстрашно да се е борил за живота си. Нищо чудно и в него да живее някакъв дявол.

— Има ли си име?

— Канибал.

Той ме поглежда изненадан, усмихва се и после поглежда мама. Татко погалва главата на Канибал с един пръст, докато котето, отчаяно и изнемощяло, продължава да виси на другия му пръст; върти глава напред-назад и впива зъбчетата си все по-надълбоко в грубата кожа. Обръщам се да погледна мама. Тя е прегърнала Лоръл и в тъмното мазе двете стоят, осветени от единствената гола крушка на тавана.

— Мамо, моля те, нека остане. Много ще те слушам, ще видиш.

Тя се е загледала в гутатора от шишенцето с „Арджирол“ и в капачката на буркана от майонеза, които още стоят до бояджийския парцал; съвсем бях забравил за тях.

— Мамо, прости ми. Отсипах малко мляко и дори щипнах от каймата. Той умираше от глад, разбираш ли, а теб те нямаше вкъщи, за да те питам.

Това второто е чиста лъжа. Дяволът, който е в мен, ме накара да излъжа, но то е, защото толкова много искам да ми разреши да задържа Канибал, че ме е страх да не вземе да се ядоса и да се разкрещи: „не, не, в никакъв случай“, още преди да е премислила. Тя кляка до татко. Едва-едва докосва Канибал, сякаш се бои да не я налазят бълхите му.

— Ей, Дики, ама това коте си няма опашка. И ако питаш мен, въобще не прилича на коте.

— Божичко, ама ти сигурен ли си, че това е котка? Друг път виждал ли си нещо чак толкова дребосъчесто? Пък и този цвят на козината. Аз за първи път виждам кафява котка, а ти?

Ето на, така стана всичко. И Канибал остана да живее у нас. Мама настоя да купя пудра против бълхи и да му натрия козината. Татко каза, че ми разрешава да взема няколко котешки консерви, а стойността им щял да ми удържи от „заплатата“, когато пак почнем да строим веранди. Той се обръща към мама: