Хенри Милър - Nexus

— Разкажи ми още! — казвах.

И тя ми разказваше, макар голяма част от това вероятно да беше измислица. Облягах се назад и се скъсвах от смях. Веднъж бях толкова възхитен, че подхвърлих:

— Откъде знаеш, че не можеш и ти да станеш писателка?

— О, не. Вал, не и аз. От мен не става писателка. Аз съм актриса и нищо повече.

— Искаш да кажеш измамница?

— Искам да кажа, че не притежавам истински талант за нищо.

— Невинаги си смятала така — рекох. Беше ми болно, че съм я принудил да направи подобно признание.

— Смятах! — избухна тя. — Станах актриса… или по-скоро стъпих на сцената… само за да докажа на родителите си, че съм повече от онова, за което ме мислеха. Не обичах театъра наистина. Ужасявах се всеки път, когато приемех роля. Чувствах се мошеничка. Когато казвам, че съм актриса, имам предвид, че вечно се преструвам. Не съм истинска актриса и ти го знаеш. Не ми ли четеш мислите през цялото време? Усещаш всичко фалшиво или превзето. Понякога ти се чудя как издържаш да живееш с мен. Честно, чудя ти се…

Странни думи от нейната уста. Дори и сега, когато беше толкова честна и искрена, тя играеше. Сега се преструваше, че е само една преструвана. Като много жени с актьорски талант, когато ставаше въпрос за собственото й „аз“, тя или се омаловажаваше, или се величаеше. Можеше да бъде естествена само когато искаше да впечатли някого. Това беше нейният начин за обезоръжаване на противника.

Какво ли не бих дал да подслушам някой неин разговор с татенцето! Особено когато обсъждат писането. Нейното писане. Кой знае? Може би дядката, както тя го наричаше с неохота, прозираше преструвките й. Може би само се беше престорил, че я изпитва (с тази писмена задача) за да й е по-лесно да приеме парите, с които я обсипваше. Може би си мислеше, че като й позволила мисли, че тя печели тези пари, той спестяваше на себе си неудобството. От онова, което схванах, той надали беше от онези, които открито биха й предложили да им стане любовница. Тя никога не го каза направо, но намекна, че физически бил донякъде отблъскващ. (Как иначе би се изразила една жена?) Но да продължим с мисълта… Като ласкаеше нейното его — а какво по-ласкателно за жена от нейния тип от това, да я приемат сериозно като творец? — може би тя би приела ролята на любовница, без да я попитат. От едната благодарност. Жената, когато е наистина благодарна за вниманието, което получава, почти винаги предлага тялото си.

Шансовете, разбира се, бяха тя да предлага ценност срещу ценност и да е така от самото начало.

Подобни размишления по никакъв начин не смущаваха установената помежду ни спокойна връзка. Когато нещата вървят, невероятно колко далеч може да стигне умът, без да навреди на духа.

Наслаждавах се на разходките ни след вечеря. Тези разходки бяха нещо ново в живота ни. Разговаряхме свободно, по-спонтанно. Фактът, че имаме пари в джобовете си също помагаше — даваше ни възможност да мислим и разговаряме за други неща освен за обичайните ни тъжни затруднения. Улиците наоколо бяха широки, елегантни, просторни. Старите къщи, изящно добиващи все по-занемарен вид, спяха в прахта на времето. Все още притежаваха някакво великолепие. Пред някои от тях имаше железни негри — стълбовете за привързване на миналите дни. Алеите бяха засенчени от беседки, старите дървета се гушеха в буен листак. Полянките, винаги спретнати и окосени, блещукаха в електриковозелено. Над всичко това, ведър покой обгръщаше улиците — човек чуваше крачките през една пряка.

Атмосферата предразполагаше към писане. От задните прозорци на нашата квартира виждах прекрасна градина, в която растяха две огромни сенчести дървета. През отворения прозорец често долитаха звуците на хубава музика. От време на време до ушите ми достигаше гласът на кантор — обикновено Сирота или Розенблат, — защото хазайката беше открила, че обожавам музиката от синагогите. Понякога тя чукаше на вратата и ми предлагаше парче изпечен от нея домашен пай или щрудел. Оглеждаше работната ми маса, вечно отрупана с книги и листове, и избягваше, сякаш благодарна за честта да надникне в бърлогата на писател.

По време на една от вечерните ни разходки спряхме край един магазин за канцеларски материали на ъгъла, където сервираха сладолед и газирани напитки, за да купим цигари. Магазинът беше стар и го държеше еврейско семейство. Още щом влязох, си паднах по това място — притежаваше онази избеляла, сънлива атмосфера на малките магазинчета, в които висях като малък, докато търсех шоколадов крем или пакетче испански фъстъци. Собственикът на магазинчето седеше на една маса в един сумрачен ъгъл и играеше шах със свой приятел. Начинът, по който се прегърбваха над дъските, ми напомни прочути картини, най-вече картоиграчите на Сезан. Набитият мъж с побелялата коса и грамадния каскет, нахлупен над очите, продължи да оглежда дъската, докато собственикът ни обслужваше.