Хенри Милър - Nexus

— Там тя беше съвсем различен човек.

— Как така?

— Не знам точно. Различна — това е. По-нормална, може би. Като че я привличат определени типове мъже. Като онзи австриец, за когото ти разказах. Според нея той беше толкова нежен, толкова грижовен, така изпълнен с разбиране.

— Смяташ ли, че е имало нещо между тях?

— Кой знае? Постоянно бяха заедно, все едно бяха безумно влюбени един в друг.

— Все едно, казваш. Какво означава това?

Тя се поколеба, после заговори разгорещено, сякаш все още страдаше:

— Никоя жена не би могла да се влюби в подобна твар! Той й се подмазваше, ядеше от ръката й. И тя обожаваше това. Може би то я караше да се чувства по-женствена.

— Никак не подобава на Стася — казах. — Не мислиш, че наистина се е променила, нали?

— Не зная какво да мисля, Вал. Тъжна съм, това е всичко. Чувствам, че съм загубила голям приятел.

— Глупости! — отсякох. — Човек не губи така лесно приятелите си.

— Тя каза, че съм била твърде властна, твърде…

— Може би си била — с нея.

— Никой не я разбираше по-добре от мен. Аз исках само да я видя щастлива. Щастлива и свободна.

— Така казват всички влюбени.

— Беше повече от любов, Вал. Много повече.

— Как може да има нещо по-голямо от любовта? Любовта е всичко, не е ли така?

— Може би при жените има и нещо друго. Мъжете не са толкова фини, че да го схванат.

От страх, че разговорът може да се изроди в спор, смених темата възможно най-ловко. Най-накрая се престорих, че съм прегладнял. За моя изненада тя каза „И аз“.

Върнахме се в квартирата. След като похапнахме добре — пастет от гъши дроб, студено пуешко, студена зелева салата, поляти с великолепно мозелско вино — почувствах, че мога да седна зад машината и да напиша нещо истинско. Може би заради разговора, споменаването на пътуването, на непознати градове… на нов живот. Или защото успешно бях попречил на разговора ни да се изроди в караница. (Стася беше толкова деликатна тема.) Или може би заради евреина, Сид Есен, и събудилите се расови спомени. Или може би нищо повече от подходящата ни квартира, чувството за уют, удобство, одомашненост.

Както и да е, докато тя раздигаше масата, казах:

— Де да можеше човек да пише, както говори… да пише като Горки, Гогол или Кнут Хамсун!

Тя ме изгледа така, както понякога майките гледат детето в прегръдките си.

— Защо да пишеш като тях? — попита тя. — Пиши като себе си, това е толкова по-добре!

— Де да мислех и аз така. Боже! Знаеш ли какъв ми е проблемът? Аз съм хамелеон. Влюбя ли се в някой автор, искам да го имитирам. Де да можех да имитирам себе си!

— Кога ще ми покажеш страници? — попита тя. — Умирам да видя какво си написал досега.

— Скоро — обещах.

— За нас ли е?

— Предполагам. За какво друго да пиша?

— Можеш да пишеш за всичко, Вал.

— Така си мислиш ти. Като че никога не осъзнаваш колко съм ограничен аз. Не знаеш каква борба изживявам. Понякога се чувствам напълно сразен. Понякога се чудя откъде ли ми е щукнала идеята, че мога да пиша. Но преди няколко минути пишех като ненормален. Пак наум. Но в мига, в който сядам зад машината, се превръщам в тъпак. Хваща ме. Потиска ме.

— Знаеш ли — продължих — че към края на живота си Гогол заминал за Палестина? Странен тип е този Гогол. Представи си, такъв смахнат руснак да умре в Рим! Чудя се къде ли ще умра аз.

— Какво ти става, Вал? За какво говориш? Имаш още осемдесет години живот. Пиши! Недей да говориш за смърт.

Чувствах се длъжен пред нея да й разкажа нещо за романа.

— Познай как сам наричам книгата! — казах. Не можа да познае. — Взех името на чичо ти, онзи, дето живее във Виена. Мисля, че ми каза, че служел при хусарите. Някак си не мога да си го представя като полковник от смъртоносния полк. И евреин. Но той ми харесва… Харесва ми всичко, което си ми разказала за него. Ето защо взех неговото име…

Пауза.

— Това, което искам да направя с този проклет роман — само че Татенцето може би не би искал същото — е да препусна през него като пиян казак. Русия, Русия, накъде летиш? Напред, напред, като вихъра! 16 16 Перифраза на пасаж от „Мъртви души“ на Н. В. Гогол. — Бел.прев. Единственият начин, по който мога да бъда себе си, е да мачкам всичко. Никога няма да напиша книга, която да удовлетворява издателите. Написал съм твърде много книги. Книги сомнамбули. Знаеш за какво говоря. Милиони и милиони думи — всичките в главата ми. Те се блъскат там, вътре, като златни кюлчета. Омръзна ми да отливам златни кюлчета. Писна ми от тези кавалерийски атаки… в тъмното. Всяка дума, която напиша сега, трябва да е стрела, попадаща право в целта. Отровна стрела. Искам да изтребвам книги, писатели, издатели, читатели. За мен писането за публиката няма никаква стойност. Аз искам да пиша за лудите — или за ангелите.