Хенри Милър - Nexus

Млъкнах и странна усмивка огря лицето ми при мисълта, която ми хрумна.

— Тази наша хазайка, чудя се какво ли ще си помисли, ако ме чуе как говоря. Тя е твърде добра с нас, не мислиш ли? Тя не ни познава. Никога не би повярвала що за ходещ погром съм аз. Нито пък има представа защо съм луд по Сирота и тая проклета музика от синагогите. — Млъкнах. — Какво общо има Сирота, по дяволите?

— Да, Вал, развълнуван си. Сложи го в книгата. Не се пилей в приказки!

Понякога седях зад машината с часове, без да напиша нито ред. Възпламенени от някоя идея, често неуместна, мислите ми идваха твърде бързо, че да бъдат записани. Влачеха ме в галоп, като поразен воин, завързан за колесницата си.

На стената отдясно бяха забодени всякакви бележки: дълъг списък от думи, думи, които ме омагьосваха и които имах намерение да влача за косите при необходимост; репродукции на картини от Учело, дела Франческа, Брьогел, Джото, Мемлинг; заглавия на книги, от които смятах сръчно да задигам пасажи; фрази, откраднати от любимите ми автори — не да ги цитирам, а за да ми напомнят как да завъртам понякога нещата. Например: „Червеят, който щеше да гризе пикочния й мехур“ или „кашата, която се беше втвърдила зад челото му“. В Библията имаше листчета, които посочваха къде да намеря бисери. Библията беше същинска диамантена мина. Всеки път, когато потърсех някой пасаж, се опиянявах. В речника бях отбелязал с показалци различни видове списъци — цветя, птици, дървета, влечуги, скъпоценни камъни, отрови и така нататък. Накратко, бях се оборудвал с пълен арсенал.

Но какъв беше резултатът? Докато размишлявах над дума като „праксис“ например, или „плерома“, умът ми лъкатушеше като пияна оса. Понякога свършваше с отчаяна борба да си припомня името на онзи руски композитор, мистик или теософ, оставил недовършена най-великата си творба. Онзи, за когото някой бе написал „Той, Месия на своето собствено въображение, мечтал да поведе човечеството към «последния празник», който си бе въобразил, че е Господ и всичко, включително самият той, е негово собствено творение, който бе мечтал със силата на тоновете си да преобърне вселената, умрял от пъпка“. Скрябин , ето кой беше. Да, Скрябин можеше да ме изкара извън релси за дни наред. Всеки път, когато ми хрумнеше името му, се намирах на Второ авеню в дъното на някое кафене, заобиколен от руснаци (обикновено белогвардейци) и руски евреи и слушах как някой супер неизвестен гений бърбори за сонатите, прелюдиите и етюдите на божествения Скрябин. От Скрябин до Прокофиев, до вечерта, когато го чух за първи път, вероятно в Карнеги хол, високо горе в галерията, и така се развълнувах, че се изправих на крака да ръкопляскам или да крещя — по онова време всички крещяхме като луди — и едва не паднах долу. Фигурата му беше висока и мършава, облечен във фрак — като герой от „Опера за три гроша“, като Monsieur les Pompes Funebres. От Прокофиев към Люк Ралстън, вече покойник, също аскет, с личице като посмъртната маска на мосю Аруе 17 17 Истинското име на Волтер. — Бел.прев. . Добър приятел беше Люк Ралстън — след като обиколеше шивачите по цялото Пето авеню с мострите си от вносни вълнени платове, той се прибираше вкъщи и се упражняваше да пее немски песни, докато милата му стара майчица, съсипала го със своята любов, му готвеше свински крачета с кисело зеле и за десетхиляден път му казваше какъв мил и добър син бил. Тънкият му, обработен глас за съжаление беше твърде слаб за да се справи с тежките мелодии на любимия му Хуго Волф, с когото винаги натоварваше програмите си. Умря на трийсет и три години — от пневмония, казваха, но сигурно е било от разбито сърце… А междувременно нахлуват спомени за други забравени фигури — минезингери, флейтисти, челисти, пианисти в поли, като онази грозноватата, която винаги включваше в програмата си „Карнавал“ от Шуберт. (Колко много ми напомняше на Мод — монахинята, превърнала се във виртуоз.) Имаше и други, с къси и дълги коси, всичките перфектни, като кубински пури. Някои с гръдни кошове като на бикове можеха да съборят полилеите с техните Вагнерови писъци. Някои бяха като прекрасни Джесики, с коси, разделени на път и спускащи се надолу — благи мадони (най-вече еврейски) които все още не бяха започнали да тършуват из хладилника по нощите. А после цигуларките, в поли, понякога левачки, често с червена или мръснооранжева коса и гърди, които пречеха на лъка…

Само като погледна една дума, както казах. Или картина, или книга. Понякога — само заглавието. Като „Сърцето на мрака“ или „Под есенната звезда“. Как запомня отново тази чудна приказка? Да видим. Прочети няколко страници, после хвърли книгата. Неподражаемо. А как бях започнал аз? Прочетох го отново отначало — моето въображаемо начало в стил Пол Морфи. Слабо, отвратително слабо. Нещо пада на масата. Ставам да го потърся. Застанал на четири крака, една пукнатина в пода ме заинтригува. Напомня ми на нещо. На какво? Стоя така, сякаш чакам да ми „сервират“, като овца. Мислите се вихрят в тиквата ми и излизат навън през клапана на темето на черепа ми. Вземам листче и нахвърлям няколко думи. Още мисли, проклети мисли. (Падналото от масата се оказа кибритена кутийка.) Как да наместя тези мисли в романа. Все същата дилема. А после се сещам за „Дванайсет мъже“. Да можех някъде да сътворя една малка част, която да притежава топлината, нежността, патосът на онази глава за Пол Дреслър. Но аз не съм Драйзер. И нямам брат Пол. Бреговете на Уобаш са далече. По-далече, много по-далече от Москва или Кронщат, или топлият, извънредно романтичен Крим. Защо?