Хенри Милър - Nexus

Купихме цигари и решихме да хапнем сладолед.

— Не искам да ви откъсвам от играта — казах аз, когато ни сервираха. — Знам какво е да ти прекъснат партия шах.

— Значи играете шах?

— Да, по лошо. Много нощи пропилях зад шахматната дъска. — А после, макар и да нямах намерение да го задържам, подхвърлих няколко забележки за Второ авеню, за шахклуба там, който някога посещавах често, за Кафе Роял и така нататък.

Тогава човекът с големия каскет стана и се приближи до нас. Начинът, по който ни поздрави, ме накара да осъзная, че ни е взел за евреи. Това ме стопли.

— Значи играете шах? — попита той. — Чудесно. Защо не се включите?

— Не тази вечер — отговорих. — Излязохме да подишаме въздух.

— В квартала ли живеете?

— Малко по-нагоре на същата улица — отговорих. Дадох му адреса.

— Че това е къщата на госпожа Сколски — възкликна той. — Познавам я добре. Имам магазин за мъжко облекло през една пряка оттам… на Мъртъл авеню. Защо не се отбиете някой път?

Щом го каза, той протегна ръка и додаде:

— Казвам се Есен. Сид Есен. — После се ръкува с Мона.

Представихме се и той отново се ръкува с нас. Като че бе обзет от странна радост.

— Значи не сте евреин? — попита той.

— Не — отвърнах, — но често минавам за такъв.

— Но жена ви е еврейка, нали? — Той изгледа втренчено Мона.

— Не — отвърнах. — Тя е наполовина циганка, наполовина румънка. От Буковина.

— Прекрасно! — възкликна той. — Ейб, къде са пурите? Подай кутията на господин Милър, ако обичаш. — Той се обърна към Мона. — Сладкиш за госпожата?

— Вашата партия шах… — напомних.

— Да върви по дяволите! — заяви той. — Само убивахме времето. За мен е удоволствие да разговарям с човек като вас и с очарователната ви съпруга. Тя е актриса, нали?

Кимнах.

— От пръв поглед си личи — сподели той.

И така започна разговорът. Сигурно сме разговаряли час или повече. Онова, което го заинтригува, очевидно беше привързаността ми към всичко еврейско. Трябваше да обещая, че скоро ще го навестя в магазина. Там ще изиграем партия шах, ако ми се играе. Той ми обясни, че мястото е заприличало на морга. Не знаеше защо се е вкопчил в него — бяха му останали шепа клиенти. После, когато пак си стиснахме ръцете, той каза, че се надявал да му окажем честта да се срещнем със семейството му. Живеели сме почти врата до врата, каза той.

— Имам си нов приятел — отбелязах, докато вървяхме по улицата.

— Той те обожава, виждам — отвърна Мона.

— Приличаше на куче, което иска да го галят и милват, нали?

— Без съмнение е много самотен.

— Не спомена ли, че свирел на цигулка?

— Да — отвърна Мона. — Не си ли спомняш, спомена, че струнният квартет се събирал в дома му веднъж седмично… или се събирал навремето.

— Точно така. Боже, колко много обичат цигулката евреите!

— Подозирам, Вал, че той си мисли, че имаш капка еврейска кръв.

— Може и да имам. Ако е така, със сигурност не бих се срамувал.

Последва неловко мълчание.

— Не исках да ме разбереш по този начин — казах аз най-сетне.

— Знам — отвърна тя. — Няма нищо.

— Те всички знаят и да играят шах. — Говорех почти на себе си. — Обичат и да правят подаръци, забелязвала ли си?

— Не може ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се! Разбира се, че можем! Съжалявам. Те ме вълнуват, това е. Когато и да се натъкна на истински евреин, се чувствам сякаш съм се върнал у дома. Не зная защо.

— Защото са сърдечни и щедри като самия теб — каза тя.

— Защото са стар народ, така мисля аз.

— Ти си създаден за някой друг свят, Вал, не за Америка. Разбираш се знаменито с всякакви народи освен със своя собствен. Ти си изгнаник.

— А ти? И твоето място не е тук.

— Знам — отвърна тя. — Е, напиши романа и ще офейкаме. Не ме е грижа къде ще ме заведеш, но първо трябва да видиш Париж.

— Точно така! Но бих искал да видя и други места… Рим, Будапеща, Мадрид, Виена, Константинопол. Бих искал някой ден да посетя и твоята Буковина. И Русия — Москва, Петербург, Нижний Новгород… Ах! Да се разхождам по Невски проспект… по стъпките на Достоевски! Каква мечта!

— Може да се осъществи, Вал. Няма причини да не можем да отидем където си искаме… навсякъде по света.

— Наистина ли мислиш така?

— Знам го. — После тя импулсивно изтърси: — Чудя се къде ли е сега Стася.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че не знам. Нямам никаква вест от нея, откакто се върнах. Имам чувството, че повече никога няма да ни се обади.

— Не се тревожи — казах. — Ще се обади и още как. Един ден ще се появи, просто така!