Хенри Милър - Nexus

Моделът беше твърде познат. Нека бъде както тя иска, помислих си. И без това ще го постигне.

— Сигурно тази твоя работа е ужасно скучна — забеляза тя.

— Не е чак толкова лошо.

Знаех си какво ще е следващото изречение.

— Не смяташ да работиш там завинаги, надявам се?

— Не, мила. Скоро пак ще се заловя с писане.

— Там — каза тя — хората като че се справят по-добре, отколкото тук. И с много по-малко пари. Ако човек е художник, той рисува. Ако е писател — пише. Не отлагат нещата, докато положението стане розово. — Тя млъкна — без съмнение смяташе, че ще проявя скептицизъм. — Знам, Вал — продължи тя с променен глас. — Знам, че мразиш да ме виждаш какво върша, за да свързваме двата края. И на мен не ми харесва. Но не можеш едновременно да работиш и да пишеш, това е ясно. Ако някой трябва да се жертва, нека това бъда аз. Честно, онова, което правя, не е жертва. Аз живея само за да те виждам как се занимаваш с онова, което искаш. Трябва да ми се довериш, да ми довериш да правя онова, което е най-добро за тебе. След като заминем за Европа, нещата ще са по-различни. Ти там ще разцъфтиш — знам го. Тук живеем такъв мижав, нищожен животец. Разбираш ли, Вал, че надали ти е останал някой приятел, когото искаш да видиш? Това не ти ли подсказва нещо? Там трябва само да седнеш в някое кафене и веднага намираш приятели. Освен това те говорят за нещата, за които ти обичаш да говориш. Улрик е единственият приятел, с когото разговаряш така. С останалите ти си просто смешник. Вярно е, нали?

Трябваше да призная, че беше прекалено вярно. Този откровен, сърдечен разговор ме накара да мисля, че може би тя знае по-добре от мен кое е добро за мен и кое не. Никога не съм бил по-нетърпелив да намеря щастливо разрешение на нашите проблеми. Особено проблемът с тясното сътрудничество. Проблемът с гледането в една посока.

Беше се завърнала само с няколко цента в портмонето. Смяната в последния момент на корабите била заради липсата на пари, така ми каза. Разбира се, не беше само това и тя продължи с обясненията — много сложни, но всичко беше толкова припряно и объркано, че не можах да схвана. Онова, което ме изненада, беше, че за нула време тя ни намери нова квартира — на една от най-красивите улици в цял Бруклин. Беше намерила точното място, беше платила месечния наем предварително, нае ми пишеща машина, напълни килера и господ знае какво още. Любопитен бях откъде ли е намерила мангизите.

— Не ме питай — рече ми тя. — Като ни потрябват, ще има и още.

Сетих се за немощните ми усилия да изръся някой кирлив долар. И за парите, които все още дължах на Тони.

— Знаеш ли — каза тя, — всички толкова се радват да ме видят пак, че нищичко не могат да ми откажат.

„Всички.“ Преведох си го като „някой“.

Знаех какво ще последва: „Зарежи я тази отвратителна работа!“

И Тони го знаеше.

— Знам, че няма да останеш с нас още дълго — каза ми той един ден. — В известен смисъл ти завиждам. Когато наистина напуснеш, погрижи се да не си изгубим дирите. Ще ми липсваш, копеле такова.

Опитах се да му кажа колко съм му признателен за всичко, което е направил за мен, но той махна с ръка.

— И ти би направил същото на мое място — рече той. — Сега сериозно — смяташ ли вече да улегнеш и да пишеш? Надявам се. Гробари всеки ден намираме, писатели — не. Е, какво?

Не мина и седмица и се сбогувах с Тони. Повече не го видях никога. В крайна сметка му върнах парите, но капка по капка. Други, на които дължах, си получиха парите чак петнайсет-двайсет години по-късно. Неколцина умряха, преди да им дойде редът. Такъв е животът — „университетът на живота“, както казва Горки.

Новата квартира беше божествена. Задната част на втори етаж в стара червеникава къща. Всички удобства, включително меки килими, дебели вълнени одеяла, хладилник, баня и душ, огромен килер, електрическа готварска печка и тъй нататък. Що се отнася до хазайката — абсолютно я очаровахме. Еврейка с либерални идеи, страстна любителка на изкуството. Да има за квартиранти писател и актриса — това бе посочила Мона като своя професия — за нея беше двоен триумф. До внезапната смърт на съпруга си тя бе работила като учителка — с уклони към творчество. Застраховката, която бе получила след смъртта на мъжа си, й беше дала възможност да зареже учителството. Надяваше се скоро да започне да пише. Може би бих могъл да й подскажа някои ценни съвети — тоест когато имам време.

Погледнато отвсякъде, положението беше прекрасно. Колко време щеше да продължи? Този въпрос си задавах вечно. Повече от всичко ме радваше да виждам как Мона се прибира всеки следобед с претъпкана пазарска чанта. Толкова хубаво беше да я гледам как се преоблича, слага си престилка и готви вечерята. Олицетворение на щастливо омъжена жена. А докато вечерята се готви, да слушаме нова грамофонна плоча — винаги нещо екзотично, нещо, което сам не можех да си позволя. След вечеря — отличен ликьор с кафе. От време на време — кино за завършек. Или пък разходка из заобикалящия ни аристократичен квартал. Циганско лято във всеки смисъл на думата.